Кристина Турчин (26) е журналистка от втория по големина хърватски вестник "Ютарни лист". Тя покрива социални въпроси, особено свързани с правата на децата, семейната политика и малцинствата. Тя е носителка на годишната награда на Асоциацията на хърватските журналисти за 2000 г. за серия статии за деца, които са били подложени на сексуален тормоз от свещеник в училището им по време на часове по религиозно обучение.



Дори да ви обземат най-черни мисли и опитате да си представите най-лошото, което може да се случи на едно дете, вероятно не бихте се сетили за всичко, което съдбата бе приготвила на хърватското сираче Ела. Това момиче от малък крайморски град е ощетено още в най-ранно си детство. На 4 години тя остава кръгло сираче и цяла година живее по болници, защото нито една държавна институция или семейство не пожела да я приеме. В добавка към всичко тя е родена серопозитивна...

Малката Ела, както свикнаха да я наричат хърватските медии, стана символ на борбата срещу предразсъдъците, глупостта и дискриминацията. Засега историята й е с хепи енд, но за всичко това тя плати цена, каквато нито едно дете не би трябвало да плаща.

Всичко започва, след като родителите й се разболяват и



никое семейство не се оказва готово да поеме грижите за нея



Момиченцето по силата на обстоятелствата, макар и обективно здраво, живее в инфекциозна болница под грижите на медицински сестри.

След дълго търсене на дом за Ели, тъй като държавните институции и различни приюти казват твърдо "не", лекарите и другите хора, грижили се за момичето, успяват да се свържат с неправителствената организация "Ново бъдеще", занимаваща се със задомяване на сирачета.

За това дружество работи и семейство безработни по фамилия Облак. Те се съгласяват да добавят малките Ела и Нина към деветте деца, които вече отглеждат. Друго момиче, което не е биологична сестра на Ела, също като нея е ХИВ-позитивно сираче и дотогава е живяло в болница.

За жалост, въпреки многобройните предупреждения на лекарите, че за нормалното развитие и живот на Ела е от ключово значение в необразованото и неподготвено хърватско общество случаят й да се пази в тайна, дружеството



разказва историята й на най-тиражния хърватски всекидневник



На две страници излиза голяма статия за момичето, семейството, което я приело, тъжната й съдба, името и фамилията й, адресите и всички останали данни, които не оставят място за съмнение, че всеки съсед може да разпознае детето. Естествено хуманността и добротата на осиновителите и дружеството заемат голямо място в медийното представяне. Но...

Тук започва истинското ходене по мъките. Хората от Каштел Нови, малкото градче, в което живее с новото си семейство, започват да ги избягват, а другите деца вече не искат да си играят с нея на плажа. Случва се някой да хвърли камък по прозореца или да спука гумата на колата. Местните жители недвусмислено показват на Облакови, че не ги искат в града и че е най-добре да напуснат. И останалите медии подхващат историята и ежедневно информират за всяка подробност от живота на Ела. През цялото това време с образоването на местните, с изключение на няколкото ентусиасти, не се занимава никой.

Междувременно приемното семейство се скарва с дружеството, за което работи, и се отказва от повечето деца. Оставят си само Нина и Ела. Четиримата обаче се оказват в незавидна ситуация - заради отказа си да гледат другите деца, осиновителите остават без доходи. За да могат да живеят прилично, започват сами да водят публични кампании и да търсят средства от познати и състрадателни граждани. Присъствието им в медиите става по-голямо от всякога.

За да помогне, Министерството на труда и социалните грижи извършило прецедент: приело решение помощта за приемниците, които се грижат за ХИВ-позитивни деца, да бъде учетворена.

Дотогава Облакови, като всички останали хърватски семейства, поели грижите за хронично болни или инвалидни деца, получават помощ в размер на 200 евро на дете. Сега министерството им отпуска 1600 евро месечно за двете момичета. Средната заплата в Хърватия е около 500 евро.

Дори с тази помощ семейството продължава едвам да свързва двата края. Но се разгаря спор в медиите



дали Ела и Нина не са станали високодоходно предприятие



за двамата безработни. Политиците се надпреварват да трупат политически дивиденти и да се снимат с децата. Междувременно момичетата растат в някакъв свой свят, изолирани от връстниците си. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата обаче състоянието им е необичайно добро и те понасят болестта си, без каквито и да било усложнения.

Редовно си пият коктейлите от лекарства, които са напълно безплатни за ХИВ-позитивните в Хърватия. Лекарите обясняват, че броят на вирусите в кръвта на момичетата е неизмеримо малък, също като теоретичната възможност някой да се зарази от тях.

2002 г. Ела навършва 7 години и трябва да тръгне на училище. При самата мисъл, че детето като всяко друго трябва да ходи на редовни занятия, родителите в Каштел настръхват. Започват протести.

Облакови решават да се преселят от малкото градче в столицата Загреб, където да живеят нормално далеч от общественото внимание. Успяват дори да си намерят подходящ апартамент, но загребската кметица Власта Павич се снима за медиите пред сградата, избрана за Облакови. Адресът им отново става известен. Съседите се наежват и буквално изпъждат Облакови, защото силно се страхуват от "заразата".

Така семейството остава в Каштел Нови. Мъдрите глави от правителството започват да умуват как да се реши проблемът с Елиното образование, така че да не предизвикат недоволство в град, в който никой нищо не знае за СПИН-а и в който никой не иска да има нищо общо с него.

Първо предлагат при децата, които и така си живеят изолирано, да идват частни учители. Острите протести на неправителствените организации, позоваването на човешките права и заплахата със съд, разубеждава правителството.

Остават 3 седмици до началото на заниманията, а



детето все пак трябва да тръгне на училище



Ела има конституционното право на това. Точно 3 седмици преди да започне учебната година в Каштел започват да обикалят екипи специалисти и политици. Те обясняват на гражданите, че Ела има толкова малък брой вируси в кръвта си, че дори във въображаемата ситуация, при която тя държи своя отворена рана, долепена до отворена рана на друго дете, шансът детето да се зарази е 0,003 на сто. В кампанията се включва лично вицепремиерът Анте Симонич, но без успех.

"Агитаторите" говорят за милионите деца носители на ХИВ по целия свят, които ходят на нормално училище и за това, че няма случай заразено дете да е предало вируса на друго в класа, на двора или по време на игра. Обясняват, че вероятността училището да пламне и всички да загинат или в него да нахлуе маниак и да избие цял клас е много по-голяма, отколкото вероятността някой да се зарази от Ели.

Но да се очаква едно малко общество да се осъзнае само за 3 седмици е смешно и наивно.

"Предпочитам детето ми да остане неграмотно, да не знае как да се подпише дори, ама да ми е здраво. Докато съм жив,



няма да го запиша в същото училище като заразената,



заявява тогава един родител. "И аз не бих пуснал детето си", изпуска се дори един министър.

Датата на започването приближава, правителствените екипи на мястото стават все повече, а положението е все по-безнадеждно. Разбират, че са започнали всичко прекалено късно и няма никаква възможност общественото мнение да се промени в кипналата атмосфера, допълнително нагорещявана от постоянното й отразяване в медиите. Родителите се заричат да бойкотират постъпването на малката Ела в класа на децата им и действително за първия учебен ден на 18 август не се явяват 2/3 от децата.

Затова управниците изнамират решение, което според тях ще остави и вълка сит и овцата цяла. В разрез с всички закони и свои собствени заявления, решават да поискат от всички родители, чиито деца са записани в първи клас в основното училище "Биячи", да подпишат декларация, че са съгласни детето им да ходи в един клас с Ела.

От родителите на 91 деца



само един татко подписва



Той е лекар, който до преди година е лекувал ХИВ-позитивни деца в Южна Африка.

"Това с декларациите е най-безсрамното нещо, правено от държавата. Така тя даде на родителите правото легално да дискриминират когото си искат. Догодина родителите може да подпишат такива декларации и за децата в инвалидни колички или за слепите, ромите, или ако щете за тези със сини очи. Могат да "отпишат" когото поискат", бурно реагират неправителствените организации и борците за човешки права.

Единственото дете, когото бащата пуснал да учи с Ела, после също се отказва, защото не иска да има само една съученичка.

Управата мисли и решава: щом никой не иска да ходи в един клас с Ела, ще организира клас само за нея. Така към трите редовни класа в "Биячи" е добавен още един - 1 "д" клас. С единствена ученичка Ела. И понеже в училището няма достатъчно помещения, учителите й предават в училищната библиотеката. Останалите деца престават да я използват, да не би да се заразят.



Ела отново е изолирана в своя реалност



Когато семейство Облак я водят на училище, другите родители минават на другия тротоар и свеждат погледи. Децата тайно я поздравяват, все едно, че вършат нещо нередно.

Ела не схваща докрай защо библиотеката й служи за класна стая. Възрастните й обясняват, че в кръвта й има червейчета, заради които пие десетина лекарства дневно и хората се страхуват червейчетата да не преминат в кръвта на другите деца.

Но в "своя клас" Ела не е сама. Има си приятелка на име Ана, само дето никой друг не я вижда. Приятелката й е от Земята на картинките. С нея Ела си шепти по време на час, учи заедно буквите и й рисува и пише писма. Поради липсата на истински приятели Ела се отдава на фантазии. Може и да не е разбирала какво точно й се случва, но го е усещала.

Така Ела посещава собствения си клас повече от два месеца. През това време заетите с проблема хора доста са се потрудили за бъдещето. В тишина, далеч от общественото внимание, успяват с постоянни разговори, обучение и уверения да склонят 16 родители, децата им да седнат на чиновете до Ела. И така от началото на ноември Ела ходи на истинско училище. Засега всичко е наред.

Покрай нейния случай цялата държава, всички държавни институции, всички граждани, започнаха да мислят за нея, за СПИН-а, и за това, какво всички ние сме способни да направим от незнание. Ела направи възможно никога да не се повтори случая с "малката Ела".