След договора от Маастрихт (1992 г.) европейският проект е проект за демокрация, едновременно локална, национална и наднационална. Това трябваше да допълни иначе много по-бързо развиващия се общ пазар, при това подкрепян от достатъчно могъщи сили (корпорации, банки, политически елити и други пазарно ориентирани актьори). Просто стана ясно, че един общ пазар не е въодушевяващ обществен проект, гражданите на европейските страни искаха повече справедливост в обществото, което означаваше шансове за всички, признание за всички и участие на всички.

Двадесет години по-късно този проект изглежда още далечен като реализация: ЕС не е достигнал равнището на една прозрачна и справедлива наднационална демокрация. В повечето случаи правителствата, особено на "новите демокрации" в Централна и Източна Европа, сред които и България, зависят от влиятелни частни корпоративни интереси, а чрез контролирани от тях медии успяват да си създадат и благоприятно обществено мнение. Този модел на управление се налага все повече като всеобщ, защото Западът също не е имунизиран срещу него.



Става дума за това, че вследствие на дългата хегемония



на неолибералната икономическа идеология, според която оставените на свобода пазари непременно в крайна сметка ще постигнат справедливо равновесие, обществата в Европа се оказаха в плен на убеждението, че парите могат всичко, включително да поддържат демократичния идеал. Така в няколко страни напоследък начело на правителства и начело на държави бяха избрани напълно демократично не просто заможни, а свръхзаможни лидери: в Грузия това беше министър-председателят Бидзина Иванишвили, в Словакия - новият президент Андрей Киска, в Латвия - Андрис Берзинш, бивш банкер, наричан "най-богатия пенсионер", които, разбира се, донякъде бяха много след Италия при Силвио Берлускони. Така се очертават нещата и в Украйна с президентските избори, където фаворитът на общественото мнение е "шоколадовият крал" Петро Порошенко, още повече че сваленият президент Виктор Янукович има състояние, оценявано на почти 200 млн. долара. Дали и България е в подобна позиция - нека засега не коментираме това.

Е, все пак, разбира се, изключения в Централна и Източна Европа от така нарисуваната картина все още има: Полша, Словения, Литва, Естония.



Другаде във властта се закрепиха особено консервативни лидери,



които по различен начин, но с помощта на мощни медии и разгърната популистка демагогия успяха да убедят мнозинството (по-скоро да го манипулират ефикасно), че най-доброто решение е в завръщането към традиционни (национални) ценности и здрава ръка в управлението. По същия начин, по който една мрачна фигура в съвременната история на Латинска Америка - генерал Аугусто Пиночет, ни се даваше за пример като реформатор и модернизатор на Чили. По същия начин, по който днес в България мнозинството би предпочело твърдата ръка на Стефан Стамболов, а не либерализма на Петко Каравелов. Такива лидери, за които редът и сигурността стоят по-напред от правата и свободите, полицията е по-важна от съдията, арестът и палката са по-ефективни от превенцията и убеждението - такива лидери все по-често започват да се добират до властта благодарение на иначе многопартийни, свободни и демократични избори.

Реджеп Тайип Ердоган спечели местните избори в Турция. Ердоган е известен с това, че безкомпромисно елиминира противниците си чрез съдебни дела за заговор срещу държавата, преследва журналисти, дръзнали да разкрият корупцията в собственото му семейство. Дори след протестите заради убийството от граната със сълзотворен газ на 15-годишно момче той отказа да поднесе дори (лицемерни) съболезнования. Но спечели мнозинството на изборите.

Виктор Орбан в Унгария спечели нов мандат да управлява. Според наблюдателите предстои отново конфронтация с ЕС и непрестанни опити за монополизиране на властта, които му донесоха прозвището Виктатор. Но също спечели мнозинството от гласовете, макар и при ниско участие.



Дали това са само единични прецеденти - остава да видим



Страхувам се обаче, че става дума за симптоми на нещо по-мащабно и опасно - изграждането на трайни форми на една демократична олигархия. Става дума за управление, основано на силната ръка и богатството, което успешно контролира медиите и чрез тях - общественото мнение, което ефективно манипулира масата от гражданите, като ги приласкава с внушения за гарантирана сигурност, здраво управление, ред. В такава система гражданите са в ролята на зрители - те участват само като избиратели, но никога във вземането на решенията. Формално демокрацията работи в този случай като власт на мнозинството, но не и като власт за мнозинството, а още по-малко като власт чрез мнозинството. Някои наричат това фасадна демокрация, но става дума за по-дълбока и може би по-устойчива връзка между олигархичното управление и демократичните процедури. Реална демокрация обаче без действително и ефективно гражданско участие и ангажираност не може да съществува.