25 години след падането на комунизма "бомбите", заложени от реституционния закон, продължават да гърмят. Историята за връщането на една национализирана софийска фабрика на наследниците й показва колко несигурна е защитата на частната собственост в България и как официални документи могат да бъдат тълкувани превратно. Въпреки че делото е висящо пред Върховния касационен съд, случаят си струва да бъде описан, тъй като показва колко условна може да се окаже една реституция.

През 1993 г. наследниците на Величко Тодоров започват процедура по връщане на фабриката му, построена през 1928 г. в индустриалния квартал на София. Те пазят целия му архив, разполагат с протоколи, планове, скици и разрешения от най-различни институции, в които имотът е описан подробно. Без да оспорва каквото и да било, Столичната община деактува сградите и ги връща на правоприемниците им, а теренът, който е общински, им бива продаден.



По-късно обаче се появява приватизаторът



"Мраз" АД, който предявява претенции към имота.

Започва съдебно дело. Софийският районен съд оставя имота на наследниците на Величко Тодоров. 20 години след като са си върнали собствеността обаче, Софийският градски съд им отнема и земята, и постройките върху нея с аргумента, че те никога не са били общински, а са на съседния бивш хладилен завод, който отдавна е приватизиран. Втората инстанция приема, че Агенцията за приватизацията законно е продала имота на Тодорови заедно със завода.

От документите, с които "Сега" разполага, става ясно, че институциите и съдебните инстанции се позовават на различни документи за решенията си. Според преписките на общината и актовете, които тя издава, наследниците на Величко Тодоров са без съмнение в правото си да получат неговите национализирани сгради. В общината още се пазят протоколи като този за оглед от 9 ноември 1928 г., направен от тогавашния окръжен инженер. В документа се описва законността на започнатия бизнес и масивните постройки, в които се помещава дърводелската работилница. Пази се и опис от 10 март 1951 г. на Столичния градски народен съвет, в който национализираните 9 сгради са описани една по една и в пълни подробности. Там централната сграда, в която е била разположена работилницата на Тодоров, фигурира като масивна, на три етажа. Тя е завършена в този й вид през 1936 г. Има и двуетажна - машинното отделение, а останалите са едноетажни. Тези подробности са важни, защото едно от условията на реституцията е



сградите, които се връщат, да са идентични с одържавените.



Тук е и голямото разочарование на наследниците - въпреки че първата инстанция приема, че постройките са идентични, втората взима коренно противоположно решение - че всички те са променени или строени наново. Според собствениците с просто око по неизмазаните отвън фасади се вижда, че сградите са строени преди 9 септември и не са надстроявани. Вещите лица виждат друго, като едно от тях първо се произнася в полза на реститутите: "Считам, че заварените в имота сгради към 1992 г... са отчуждените постройки", но след това се подписва под точно обратното заключение.

Как две експертизи виждат нещата контрастно е въпрос, на който трудно може да се даде отговор. Дано върховният съд да го даде. Всъщност делото коренно променя хода си, след като през 2012 г. неочаквано изниква инвентарна книга на някогашния хладилен завод. Дотогава такава не е налична, а архивите на данъчните и общинските служби показват, че спорният имот никога не е бил записван в инвентарните книги на завода. Затова появата на въпросната книга предизвиква съмнения у собствениците. Те оспорват доказателството, тъй като в него няма нито дати на заприходяването на постройките на дядо им, нито подписи, няма брой на страниците, липсват адреси. За тях този документ е неистински. Той обаче е цитиран от вещите лица и съдът го приема за достоверен.

Всички останали документи са приети за "частни" без доказателствена стойност. Така тежестта, вместо в полза на собствениците, се накланя в полза на приватизаторите заради едно



отбелязване на гърба на акта за държавна собственост



от 1970 г. Там пише, че съгласно заповед от 1986 г. "имотът е отреден" за хладилния завод, каквото и да означава това. Благодарение на тази бележка, от която не става ясно нито кой я е писал, нито кой е издал въпросната заповед, нито какво е съдържанието й, хората, чийто имот е реституиран, го губят. Същата записка дава основание на Агенцията за приватизация да продаде бившия хладилен завод барабар с този имот. Така една неяснота бива вкарана "в оборот" от бюрократичната държавна машина, която не се интересува от човешките съдби, а още по-малко от несправедливостите, които често причинява.

Без тежест пред второинстанционния съд се оказват куп документи, които доказват, че сградите не са променяни. Например одобреният архитектурен проект на арх. Георги Фингов от 1928 г., където се вижда триетажна сграда. Също и проект за канализация на имота, на който се вижда, че контурите на сградите са идентични със сегашните, с изключение на една от многото постройки в имота, съборена от снаряд при бомбардировките през 1941 г. В делото е имало, но е изчезнал мистериозно приемно-предавателен протокол от 10 март 1951 г., където Софийският градски народен съвет (СГНС) e описал сградите при отчуждаването им. Оттам е видно, че фабричната сграда е масивна и се състои от части от един, два и три етажа. Тодорови внасят документа наново при последното заседание на втората инстанция, но според тях съдът не му обърнал внимание. Същата е съдбата и на протокола от 1929 г. от строителна проверка на тогавашния окръжен инженер, където машинното отделение е описано като двуетажно. Градският съд не приема и този документ за доказателство.

Вместо това магистратите декларират, че от документи от 70-те години се виждало, че сградите на Величко Тодоров и сегашните не са идентични. Този извод е направен въз основа на представени от ищците едва на 12-ата година от делото планове от Географската информационна система (ГИС), които съдът приема за доказателство, въпреки че са без подпис и печат. На тяхната база техническата експертиза на втората инстанция стига до заключението, че това не са същите постройки, които са отчуждени.



Независимо че няма никакви документи, че е извършвано строителство



в имота, докато постройките са били държавни, даже напротив - планове на проектантска фирма, която е била натоварена със заснемането на съществуващия сграден фонд от хладилния завод, свидетелстват, че не е извършвано никакво строителство, а само са разрушени паянтови постройки в двора.

Дали сградите са същите обаче се оказва не толкова важно. Тъй като на хартия имотът е включен в края на 80-те години в плана за разширението на хладилния завод и независимо че това не се е случило, второинстанционният съд приема, че той е държавен, следователно правилно е приватизиран. "Реалното стопанисване на имота е без значение", пише в мотивите на съда, тъй като той не може да подмине факта, че хладилният завод всъщност никога не е бил реален стопанин на фабриката на Тодоров.

Заради съмненията си, че се извършва беззаконие и става дума за корупция, наследниците на Величко Тодоров са сезирали няколко държавни институции с надежда да бъде проверено как се появяват мистериозни документи, а други, истински, се губят, как вещи лица сменят мнението си, как постройките "губят" етажи през годините. Получават отговор от Инспектората към Висшия съдебен съвет, според който сигналът им не дава основание за образуване на проверка. Засега са успели да спрат влизането във владение на приватизаторите вследствие на придобилото изпълнителна сила решение на втората инстанция. За целта са внесли гаранция от 62 000 лв. Чакат решение дали случаят им ще бъде допуснат на най-горна инстанция, което зависи от преценката на Върховния касационен съд. В противен случай ще трябва да освободят имота, като най-много ще могат да претендират за направените подобрения.

А уж по конституция частната собственост е неприкосновена.