Преди 24 май всяка година традиционно изживяваме по една-две седмици нещо като салют от мероприятия. Говори се за култура, ведомства и организации дават награди на млади дарования и заслужили дейци, устройват се фестивали, премиери, изложби. Най-вече приказваме - по телевизии и радиостанции, какво велико дело са извършили светите братя Кирил и Методий и какви богати плодове жънем ние до днес благодарение на тяхното дело.
Аз пък мисля, че
нещата не вървят добре
И не затова, че такива като моя милост понякога изпитват досада от помпозността, съпътстваща в крайна сметка всеки официален празник. Склонен съм да го приема като свой дефект, а не като дефект на празника.
Не ми харесва, че от ритуалистичните институционални шумотевици най-често излизаме с чувство за отметнат ангажимент и изгубен смисъл. Защо ни е празник на българската словесност, като от 100 случайно избрани в страната ни юноши днес три четвърти изобщо не четат книжки, а лайкването и жестомимичната система се превръщат в основен техен комуникационен модел? Защо ни е празник на българската словесност, като най-акуратен в нейната публична употреба е Лютви Местан? Защо ни е празник на българската словесност, в която Вола се бърка с мола, в която тъпаци пишат как Вапцаров убил баща си с топор, а вестници го правят на новина?
Великите Кирил и Методий ни били дали азбука - о, безсмислен повод за гордост, по-нелеп от певица с брада и вурст. Далеч съм от екстравагантната изцепка преди години на покойния Виктор Пасков, че братята
били просто висши византийски шпиони,
преследващи имперски интереси. Но мисля, че азбуката сама по себе не стига. И езикът сам по себе си не стига. Трябват умни и кадърни хора, които да говорят, пишат и мислят на този език, за да става той по-богат, а с това и техните, тоест нашите, мисли да стават по-богати. Вярвам, че така в крайна сметка става по-богато - при това не само в културен, но и във всякакъв друг смисъл - цялото общество.
Азбуката не е самодостатъчна национална ценност. Езикът също. Ако беше така, то американците щяха да се напънат като македонските учени да направят американския английски по-башка от английския на Британската империя, хеле след Войната за независимост. За да се еманципират. И кипърските гърци щяха да направят по-друг език от гръцкия в Гърция. Да не говорим, че щом азбуката е толкоз важно нещо, то такива страни като Франция, Англия, Турция, Полша, Канада, Аржентина и десетки още щяха да си измислят своя, а не да пишат на латиница.
И азбуката, и езикът са ценност, когато ги пълниш с такава. Това значи да бъдат средство, с което все по-умно, все по-сложно, все по-точно си служат все по-големи групи от използващите го.
Дали е така днес с българския? Не, не е. Твърдя, че има регрес - нека го преведем за пуристите като назадничавост.
Не знам дали сте се заслушвали понякога в това, което се нарича нова българска естрада. В текстовете се заслушайте. Аз го правих няколко пъти и бях изумен. Усетих се като в санаториум за люде след тежък мозъчен инсулт. Които тепърва се учат да говорят отново! Мъчително, със страдание да казват - "во-да", "до-бре", "бо-ли". Много тежко чувство. При това не става дума за редови чалгии, а за текстове на съвременни млади изпълнители и групи, някои талантливи, други не толкоз, всички достатъчно искрени и красиви иначе хора. Не ме разбирайте погрешно - също като прекаралите мозъчен удар с нарушен център на речта (Център на Варнике се казваше, ако не се лъжа) - те не са нито лоши, нито злонамерени, нито априори глупави. Нито виновни за състоянието си.
Просто не им стигат думи. Не им стига умение да съчетаят тези думи, за да направят от напиращата емоция смислено послание. Това не им пречи да изпитват силна любов или обида или ентусиазъм от младостта, да кажем. Изпитват! Да са живи и здрави! Но започват да засядат още в "мен" (това любимо местоимение), оттук нататък по-далеко от "повярвай в мен", "ден студен", "разбери"-"погледни" (друга любима според тях римна двойка) не стигат.
И затова лирическите им херои може би ги гледат, но не ги разбират. Лирическите херои най-често се лутат отчаяни, но не
с изящното отчаяние на Лилиев или с пароксичния поплак на Вутимски,
а така - с донякъде милото семантично целомъдрие на един нашумял герой от фентъзи сагата "Игра на тронове". Казва се Ходор. Той, горкият, само тази дума и произнася. За добро, за лошо - Ходор. Не че е лош персонаж, но е отстъпил главните роли на по-словесните. Все пак е малко дебилен. Него, както и нашите днешни лирически херои трудно можеш да им разбереш по-нюансираните състояния. Няма как да разбереш нещо, което не разбира и този, който го съчинява.
Бедата е, че вече е установено - беден език е равно на бедно мислене. А бедно мислене не значи априори мъка или пороци, или глад. Пази, боже. Значи само... ами все по в миманса, все по в миманса... А когато говорим за народност, за история - такива едни подгряващи празника термини, то този миманс означава повод за обща тъга.
Просто не им стигат думи. Не им стига умение да съчетаят тези думи, за да направят от напиращата емоция смислено послание. Това не им пречи да изпитват силна любов или обида или ентусиазъм от младостта, да кажем.
Е, сега, навремето текстовете на песните се пишеха от професионални поети, които с десетилетия са си играли с думите, докато се научат, а сегашните си ги пишат сами пишлшгарите, които още не са се научили да се изразяват и без да си мерят речта. Не са тъпи, просто бързат. А не всеки се ражда гениален, че да компенсира развитието.
Трябва да се отчита сериозното равнище на различията между оня държавник и днешните неолиберастки недоразумения.
и благодаря за информацията!
Чело, чело - недочело.