На три-четири пъти съм ставал свидетел на политически откровения от първа ръка горе-долу в този дух: аз съм челик, ама народът е калпав. Не ме заслужава, един вид. Това в мигове на следизборни огорчения мислят мнозина, позволява си обаче да изтърси такова нещо публично само слабият политик. Или отчаяният. Хитлер е споделял такива откровения на финала си. Германският народ не се оказа достатъчно достоен, мълвял той в бункера. Защото не бил воювал храбро докрая, а и не бил готов да измре до крак заедно с фюрера си. След като не станало така, както той - фюрерът - бил указал да стане.

Аз съм чувал също за "матряла" неведнъж. Чета го и днес - в напоителни коментари, от анализатори и т.н. Пред мен са го споделяли няколко политици, дори съвсем наскоро... Но доверително, затова няма да кажа кой...



Кой - какъв натрапчив рефрен, а? Кой всъщност?



Вие забелязахте ли каква сардонична усмивка витаеше над току-що отминалите избори, свързана с гръмовно звучалия една година въпрос "Кой?". Той, зарад когото стотици дни пищяха вувузели и ехтяха свирки, влезе в една изборна листа, а партията с тази листа наместо да се срине от подобна нелепост, удари тавана си. Той пък върна мандата, по-горд от Жан-Пол Сартър, отказващ Нобелова награда за литература.

Ерго що е консенсус? Що е общество? Що е обществено мнение? Казвам ви - някой или нещо ни се подиграва.

Щях да обвиня Създателя, но много богохулно ми се вижда. То Създател и Народ често се сливат в съзнанието на политика. Гледах как г-н Борисов, във вечерта на изборите, благодари на народа, но не забравя и Създателя, та направи жест, като да се попрекръсти...

Създателят за политика е като народа - нещо като Клиента за Търговеца. Непредсказуема величина. Винаги може да те изненада. И понеже възникна Сартър, се присетих за забележителния мислител, румънеца Емил Чоран, живял във Франция. Той има съчинение, наречено "Лошият създател". Доста песимистично четиво, да ви предупредя. Представете си, казва Чоран, що за Създател е този, който е сътворил, а после наблюдава как по-малки и по-големи зверове се разкъсват един друг из земните лесове и полета. Нищо друго, само чудовищни кълбета от лед или огън се носят из пространството, а на обитаемото кълбо хиляди и хиляди години само това - огромни гущери се дебнат, ядат си месата и си трошат кокалите един другиму из пущинаците. Хиляди, стотици хиляди, милиони години - едно и също. Ден след ден. Егати Създателя, огорчава се блестящият мизантроп, изтънченият богохулник Чоран...

Ако се оставиш на Чоран или на разочаровани политици, могат да те докарат



до депресивна кондиция, мисля си



Добре, че се сещам за един от най-блестящите литератори, които познавам - Станислав Джимбинов. Веднъж, когато бях студент, той донесе едно зелено листе от топола и ни го показа. "Вижте какъв рисунък, вижте какви тънки и прекрасни жилчици и колко хармонично, в каква сложна система са разположени. Вижте как е изрязано, вижте каква неслучайна и величествена инженерия има тук... Не, този свят не е безсмислено порождение на случая, нищо не е изоставено."

Така, прочее би трябвало да мислят умният политик и умният анализатор - за народа си. И да говори така. Писателят може да мисли и говори каквото си ще, а политикът - не бива.

Част от слабия резултат на управляващите пък политици и анализатори приписаха на кризата в Украйна. Голям брой от избирателите им били русофили, а колебливата позиция на правителството към тази криза отблъснали тези избиратели.

Така народът става лош два пъти, ако питате мен. Първия път, че таи русофили в себе си! Което е антиевропейско и назадничаво, внушават хором етносегментирани политически весталки. А втория път, че тъкмо по тази причина не гласува за нас в достатъчен обем. То пък е лошо вече от чисто прагматична политическа точка - бъркат ни се във властта, внушават политически серкмеджии.



Но опозицията русофили-русофоби



е част от схема, която ползва преди всичко политическата конюнктура така, както непреференциалният вот ползва нареждачите на листи. Няма опозиция русофили-русофоби, които са такива по презумпция, а има народ, който усеща преференциалната дисхармония в международната политика. И може да избира съюзник не веднъж завинаги, а само според правилността на посоката, в която такава преференция го води. Затова народът е един път за ЕС, а друг път може да иска да го реформира, както сега напъват французи и англичани. Пък трети - и да му се присмее.

Само още повече преференции ще оправят този лош народ, мисля аз. Той ще си ги издейства и ще изненадва - тепърва.