Отдавна, още когато в литературата съществуваше изгодната специалност "селски писател", един такъв "селски" поет със завист ми рече: "Селото на тебе не ти е тема, може би и ред не си написал, а такива "селски" спомени разказваш, че лиги ми потичат." Това за лигите беше толкова картинно, че съм го запомнил за цял живот. Този човек на всичко чуждо се облизваше и жадно преглъщаше, даже на детските спомени. Иначе той си беше израсъл на село, а аз в Беглеж съм само роден, живеехме в Плевен и картините от миналото са от ваканции и прескачания до старото семейно гнездо. Може би затова са като моментални снимки, документирали събития и срещи, разговори, местности, понякога звука и вкуса на тамошния селски свят. Онези, които са раснали там, нямаха и днес нямат тази експресия на паметта за нещата, с които са живели. Много от картините и образите естествено са се развивали и угаснали и закономерно са изтрити от съзнанието в течение на селския живот, за да направят място на новото, което е идвало да ги измести. Събитията и дори чувствата са пламвали и са угасвали, за да бъдат забравени. И днес понякога, като искам да възстановя или да сверя някакъв спомен, откривам, че хората, които са очевидци или дори участници, са го отстранили от миналото си. Те са редактирали паметта си, за да я направят по-гладка за прочит. Или животът го е сторил, за да заличи факти и доказателства, които го изнервят и злепоставят. Казва ли ти някой?



"Пълно за празно" е точно такъв детски спомен,



невинен и все пак с нещо многозначителен, който опитвах да сверя с познати връстници от селото - изслушваха ме с интерес, но не добавиха почти нищо. Защо се връща точно днес, е загадка, която никого не възбужда. Живеем в общество с тревожни, често и гневни въпроси, в което отговорите, дори ако дойдат навреме, по правило се оказват безполезни. Не намират приложение. Обществото не се нуждае от отговори. То, да си го кажем направо, не харесва и спомените, но няма как, вече започнахме...

"Пълно за празно" е остроумна, безпогрешна и толкова справедлива икономическа техника, че само от това става ясно защо е изчезнала без следа. В нея хората общуват директно чрез труда си и мерките и теглилките на това общуване се определят от формите, създадени от самия труд. Ето какво си спомням сега.

След вършитба в селата из полето идваха каруците на грънчарите от Балкана. Там житото не ставаше или раждаше малко, та хората искаха да припечелят зърно за хляб. Не пари да припечелят, а пшеница. Подреждаха на някоя сянка стомни, делви, паници, гювечи, гърнета и всякаква глинена посуда и чакаха да наизлязат стопанките от околните къщи. Някои майстори имаха дългогодишни клиентки, стари търговски връзки, както бихме казали днес. Помня, че ни пращаха да донесем вода от кладенеца, махваха торбата със зоб от муцуната на коня и му даваха да пие. Общо взето, държаха ни далече от стоката по една проста причина - каквото се счупи, вече не може да се плати. Техниката "пълно за празно" важеше само за здрави грънци. Сега ще разберете защо.

Стопанката си харесваше съд според нуждата си, харесваше си го на големина, на тежест, на шарка, опитваше дръжката (ако беше стомна) дали ще прилегне да дланта й и задължително изпробваше с уста чучурката (пак на стомната), от която се пие. Това бяха странни проби, понякога избираха между няколко стомни и изглеждаше, че жените позират в загадъчна фотосесия или пред художник, специализиран в битови сцени. Жена със стомна е разпространен сюжет в изобразителното изкуство на кой знае колко народи. После купувачката отиваше в хамбара и се връщаше с одобрения съд, напълнен догоре с жито, грънчарят изсипваше зърното в чувала и жената влизаше във владение на покупката. "Пълното" в сделката бе съдържанието, зърното. А "празното" - съдът. Такова бе това "пълно за празно" - безхитростно и просто, без пазарлък и без надлъгване, без добавена стойност, както и без данък за нея, размяна на честен труд за честен труд в количества, определени от самия продукт. Сега ми се виждат невероятно скромни тези количества, тези "цени" на онези майсторски изработени и нашарени грънци. Колко жито му донасяха на балканджията миниатюрните писани панички или малките, като за деца стомнички, които бабите купуваха за преливане по Задушница? Но такава беше цената на тогавашния труд, страните я приемаха за справедлива, а и нямаше лесен хляб.



Това просто не беше бизнес. Това беше идилия



"Ако ги дава за пари, и половината цена няма да им вземе - обясняваше дядо ми. И добавяше: - Това му е целият труд, прехраната - пълна къща хора я чакат в Балкана. Кесията винаги има кой да му я вземе по пътищата, че и живота му. А една каруца жито все ще си я закара.." Сега си мисля, че не е могла една кола жито да изхрани семейството на грънчаря. Сигурно са правили поне два-три тура тези живописни каручки с кротките балканджийски кончета и с допотопната, но безотказна търговска схема, открита може би заедно с грънчарското колело. "Пълно за празно" дълго време бе синоним на равноправие и съгласие - но само в буквалния смисъл. В преносния тя означаваше точно обратното.

Това обратно значение изучихме добре на собствен гръб (и стомах), на собствен живот и собствено бъдеще. Изгребаха "пълното" от хамбарите на живота ни, зърното от житейските ни ниви, плода на човешките ни бразди и ни дадоха "празното" - празни обещания, празни погледи, празни хоризонти. Не беше от рафтовете на троянските грънчарни, беше някаква употребявана стъклария, с лъскави етикети все пак и главното - на чужди езици. Но това е друга тема, тя е вече утаена в живота ни. Не за това се върнах в старината - да роптаем тук за една загубена сделка, която със сигурност не беше равноправна, а може би и не беше напълно доброволна. Просто исках да си спомним, че всяко честно и надеждно нещо в нашия човешки свят, всяко от нещата, които го крепят и изпълват, може изведнъж да изчезне, като че никога не го имало. Да отлети - спомен да не остави. Мен от това тръпки ме побиват. А вас?