Осем милиона лястовици се утешават с поговорката, че една лястовица пролет не прави.

(Станислав Стратиев)



Свикнали сме като българи да стоим леко назад и леко встрани. Да не ни видят, да не ни забележат, да не поемем лидерство, отговорност. Страх ни е да не падне върху нас светлината на прожектора. А ако някой се осмели, не го аплодираме, а търсим под вола теле, за да докажем, че смелият е подлец, че дръзкият е луд, че отговорният е паразит. 25 години след началото на демократичния период в най-новата българска история търсим личности - достойни, говорим за мажоритарен вот на изборите, а това не се случва. Обществото ни живее в някакво странно състояние на партиен апартейд - те, партийците, и ние, останалите.

Миналия месец направих нещо лудо за мнозина, а за мен стъпка на естествена обществена ангажираност - кандидатирах се за независим депутат в Европейския парламент. В опит да разбия с главата си партийната стена.

През последния четвърт век пропускахме шансовете си да живеем по-добре като хора. Както семействата ни, така и децата ни - които потърсиха своя шанс извън България. Днес ситуацията изглежда патова, след като толкова години нашето доверие като граждани беше пропиляно. Какво дадохме на децата си - страшно разделение в обществото, злоба и агресия. Това е разпадане на най-важното за една страна - на социалната тъкан, без която нито един народ не може да живее. За краткосрочна печалба политиците от прехода ни предложиха единствено дилемата - или едните, или другите. Всичко за сметка на нас - без мисъл за утрешния ден, когато те няма да са на власт.

Какво да направим, за да променим нещо? Днешните млади българи да намерят смисъл да живеят и работят тук. Тук да се родят техните деца. България да е жива, а не да загине като нация. Това е реална опасност и не можем да се лъжем, че ще ни се размине. Ако не направим нещо днес. Веднага и без компромиси.

Вече седем години България е член на ЕС, а оттам ни третират едва ли не още като кандидати. Подложени сме на мониторинг и всяка година ни пишат двойки. Повечето хора, останали да живеем тук, имаме усещането, че се въртим в кръг, времето минава и нищо не се променя. Гласуваме за едните, гласуваме за другите, а разлика няма.

Всъщност разлика действително няма. Партиите отдавна са забравили за нас. Неотдавна четох статия на проф. Георги Петров, в която той даде една според мен много точна диагноза на ситуацията за това как партиите са се превърнали в корпоративно-олигархични структури, окупирали държавата, търгуващи и разпределящи обществените блага в своя полза.



Сега сме изправени на кръстопът -



да тръгнем напред или да останем в задния двор, на по-бавната писта. Европа на по-ниска скорост, което май е деликатният израз за Европа от второ качество. Затова имаме нужда от нов тип политици. Политици, които да бъдат толкова различни от предишните, колкото Обама от Буш. Имаме нужда от политици, които да разбират Европа не само като добри постове за приближените си, не само като център, с който могат да се оправдават, не само като ресурс на пари, с които да се захранват олигархичните кръгове. Трябват политици, които да осъзнават, че Европа е единственият ни шанс да преминем в друга реалност, в която имаме по-нормално бъдеще.

Ако пропуснем този момент, не е ясно кога ще е следващият ни шанс. Преди 6 години лично бях в подобна ситуация. Мечтата ми организацията, която ръководих, да стане част от може би най-добрата и голяма европейска борса, беше почти реализирана. Оставаха само формалните подписи върху едни документи. И тогава изведнъж настъпи кризата. Всичко се обърна.

От малки ни обясняват, че трябва да държим съдбата си в ръцете си. Разказват ни приказката за братята и неволята, четем "Барон Мюнхаузен". Какво правим днес? Как да извикаме неволята, за да успеем да се измъкнем сами за косата?



За мен имаше един начин и той беше да участвам сам,



и то като независим, непартиен кандидат на тези избори. Избрах този път не защото мислех, че е лесен, а защото ми се виждаше най-пряк и истински.

Всъщност партиите са напълно в правото си да се държат, както го правят. Ние роптаем, недоволстваме, но не правим нищо реално, за да ги стреснем, да заплашим комфорта им. Те наистина нямат алтернатива. Алтернатива означава конкуренция - нещо, което е извън тях и различно от тях. Нещо, което да заплаши статуквото им. Именно това се опитах да постигна с моята кандидатура. Да предложа алтернатива на партиите. Човек, който ще работи за интересите на хората, защото те са го избрали, а не защото е посочен от партиен лидер за вярност.

Искрено се надявах да не съм единствен. Исках да успея, за да дам смелост и на други да тръгнат по този път. В България има много достойни и способни хора. Въпрос на време е те да се заявят. Това случи ли се, партиите ще изпаднат в твърде незавидна ситуация - да се състезават за доверието на хората. Това неминуемо ще ги принуди да започнат да се променят. Само непартийното и истински гражданско общество ще ги накара да се борят за доверието на хората и да започнат да поставят обществения интерес на първо място.

Уви, това не се случи. Сетих се за една от крилатите фрази на Виктор Черномирдин - искахме да бъде по-добре, а се случи както обикновено.

Човек трябва да участва лично, за да осъзнае колко корумпиран и опорочен е целият изборен процес. Големият извод, който поне аз правя от участието си, е, че



живеем в най-уродливата имитация на демокрация, която може да се купи с пари



Вероятно мнозина ще възроптаят и ще ме обвинят в черногледство. Мога да се аргументирам. Какви са доводите в подкрепа на това твърдение?

Изборният кодекс е написан изцяло в полза на парламентарно представените партии и поставя в неравнопоставено положение останалите партии и независимите кандидати. Може спокойно да се твърди, че той е дискриминационен. Критериите за достигане до избори са еднакви за всички, но финансовите и административните изисквания бяха различни. Няма да занимавам читателите с детайли. Всъщност този ИК осигури служебна победа на партиите на статуквото. Ще посоча само няколко основни проблема.

ЦИК беше избрана в последната възможна секунда и битката между партиите за представителството в нея беше толкова жестока, че човек може да помисли, че изборите не се решават от гласоподавателите, а от членовете на ЦИК. Всъщност дали случаят не е точно такъв?

Кодексът предвиди финансова неравнопоставеност. Парламентарните партии имаха право да харчат до 2 000 000 лева. Непарламентарно представените партии получаваха медиен пакет от 40 000 лева, а независимите имаха на разположение "щедрия" пакет от 5000 лева (тази сума стига за излъчване на 40-секунден клип един път и половина в най-гледаното време през уикенда).

Парламентарно представените партии разполагаха с тези пари наготово, докато независимите кандидати първо трябваше да се регистрират и едва след това да събират пари. Т.е. кое по-напред? Подписи? Дарения? Организация на кампания?

Не коментирам изискванията и ограниченията към дарителите, защото ще доскучая на читателите.

Следва административната репресия. Партиите в общия случай използваха базите си данни и внесоха подписки, които не бяха събрали в действителност. Не случайно тази практика от много години лъсна, след като подписките бяха качени и хората можеха да проверят лично дали ЕГН-то им не фигурира в някоя подписка. Крещящ пример е БСП, която при изискване за 2500 подписа внесе 100 000 - т.е. 20 пъти повече! Според мен го направи само за да демонстрира "мускули" пред конкурентите от АБВ. Очевидно някакви верни партийни пчелички са попълвали имена и ЕГН-та от база данни.

В този вид изискването за подписка е формално и безсмислено. Моят опит от събиране на подписи ми дава основание да кажа, че това е най-поучителното и смиряващо преживяване - когато трябва да се изправиш очи в очи с хората на улицата и да търсиш тяхната подкрепа за кандидатурата си.

Ако остане изискването за подписка, всеки кандидат за политическа позиция би трябвало да събира например 1000 подписа, но лично, без сътрудници и охрана. Би било много отрезвяващо и възпитателно.

Времето за подготовка и агитация беше много късо - на практика заради празниците кампанията трая само 20 дни. Краткото време не позволи на по-малко известните хора и партии да стигнат до хората.

На всички извънпарламентарни партии и особено на независимите кандидати им беше наложено тотално информационно ембарго. ИК е така написан, че ако не платиш, няма шанс да попаднеш в радио или телевизия с изключение на двата безплатни дебата по БНТ. Всъщност ИК забранява медиите да отразяват безплатно кандидатите. Това на практика не бяха избори, не беше борба на идеи и каузи, а премерване дълбочината на джобовете.



Защо тогава го наричаме демокрация?



ИК постави в унизително положение журналистите, защото първите думи, когато се обадят на кандидатите, са "условията", при които могат да ги отразят - т.е. тарифата за отразяване. Когато разбираха, че пари няма, те гузно се извиняваха и затваряха телефона. Не знам кой от двамата се чувстваше в тези разговори по-неловко, те или аз. Наистина ми е мъчно, защото в медиите работят много честни и свестни хора. Покрай тези избори осъзнах, че не медиите са виновни, а политиците, които ги развратиха.

Информационното затъмнение беше наложено не само от медиите, но и от социолозите и коментаторите. По време на кампанията не видях нито едно социологическо проучване, нито коментар, в който да се споменава думата "независим". Независимите просто не съществуваха. Осъзнавам, че значимостта на независимите е малка, но подобно пренебрегване не беше случайно. Целенасочено независимите кандидати и малките партии бяха неглижирани. Всъщност с малки изключения социолозите се ползват с определена слава, тъй че няма защо нито да ги жаля, нито да ги оправдавам. Не се и учудвам - там с пълна сила важи принципът - който плаща, поръчва музиката.

Светът е сцена и всички ние сме актьори. Осъзнах колко прав е бил Шекспир, гледайки как един, който е известен с това, че е известен, се присъедини към друг, който е известен с това, че е известен. И двамата са станали известни благодарение на това, че ги показват често по телевизията. Телевизията дава популярност. Няма значение дали можеш и знаеш, важното е да си популярен, а това става с често показване на екрана.

По света политиците търсят популярност, за да бъдат избирани по-лесно. При нас популярните търсят изява в политиката, защото най-печелившият бизнес се оказа политиката.

През последните 15 години у нас вече не е важно какво знаеш и какво можеш. Важното е да си популярен. Популярността заменя всички останали качества. Навремето хората са ставали популярни с нещо, което са направили - добро или лошо. Сега е достатъчно просто да си популярен, защото те показват по телевизията.

Всеки един участник в "Биг брадър", който е станал популярен с това, че по липса на друга работа се е съгласил да го дават по 24 часа на ден, вече е звезда! И благодарение на феномена, че ги гледат, хората пренебрегват, че се излагат. В резултат на вроденото ни любопитство и воайорство те стават популярни. Това вече им дава основание да мислят, че са и по-способни, отколкото са. Ерго популярните са готови да се впуснат в политиката и да ни управляват.

Така стигнахме до демокрация на подмяната. Избираме хора не защото могат, а защото са популярни. Избираме т.нар. говорещи глави от телевизора. Само че те са популярни с това, че четат думи, написани от други. Учудва ли ни, че който е написал думите им, не е и помислил за нас?

В няколко интервюта заявих, че тези избори са най-скъпото интервю за работа, защото е особено важно кои хора ще изпратим да ни представляват. Това са хората, които ще ни представляват и защитават интересите ни в Европарламента. Оказа се отново, че не е важно колко знаеш и какво си направил, а дали си лоялен към партийния лидер. Най-добрите ни кандидати от миналия Европарламент не бяха избрани. Затова пък в него попадна един случаен млад човек, който ще се учи на политика за наша сметка. Защо тогава се оплакваме? Ако позволите, ще перифразирам една прекрасна българска поговорка: Каквито евродепутати избереш, такъв Европейски съюз ще сърбаш. Нека всички, които се възмущават, да си я припомнят, преди да критикуват, и да си зададат въпроса - а аз за кого гласувах? Кого избрах, че сега да се сърдя? Преди една година в страната избухнаха протести. Хората искаха промяна, искаха мажоритарни избори. Сега 65% от хората предпочетоха да не гласуват. Т.е. хората си харесват политиците, които ни управляват. В противен случай щяха да гласуват, за да променят нещо. Защото, ако чакат някой да им създаде подредена и добра държава, ще има да почакат.