Наскоро големите световни медии в забавните си раздели тиражираха следната новина. Някой си заможен "филантроп" от САЩ измислил следната игра. Пуска в социалната мрежа съобщение, че еди-къде си е скрил пари, съобщението се прочита от растящи в геометрична прогресия негови следовници, към въпросното място (под пейка в парка, в дупка на стара стена, зад баскетболен кош, между две плочи на бордюра, в тръба на детска катерушка и т.н.) се устремяват задъхани тълпи търсачи на съкровища, някой щастливец намира банкнота (става въпрос за малки суми - 20-50-100 долара), чувства се щастлив. Останалите пък се разпалват още повече и следят за нови съобщения, бенефициентът се снима с находката и качва снимките в мрежата, а загадъчният благодетел се чувства Голям благодетел. Крие нови банкноти на нови места, пуска нови съобщения, гледа отстрани пъплежа и сигурно снизходително се радва. И дава интервюта как



искал да помага на бедните



Рекох си две неща. Първото - няма как и някой у нас да не направи нещо подобно. Второто - абе, това ми е някак познато, но защо не ме радва толкоз, колкото радва световните телевизии? Я да поумувам за причината.

За първото - както казах, предполагах, че някой и у нас ще направи нещо подобно. Примерно да крие сребърни монети "1300 години България" в 100-те Национални туристически обекта или да пъха мобилни телефони из кофи за боклук, да гледа сеир и така нататък. Но че ще се яви и наш последовател, бях доста убеден. Щото ние сме силно имитационно племе. Дължи се на ниското ни самоуважение. Иначе сме изобретателни. Но ако някой нашенец измисли нещо хубаво и оригинално, първо го гледаме с присмех, с подозрение или и с двете. Ако обаче го оценят високо "отдалеко", то вече гледаме със завист и уважение. В смесени пропорции. Не и преди оценката "отдалеко" обаче. Понеже на нас си не вярваме. Та очаквах някой да направи нещо подобно. Но се намери такъв, който направи същото. О, печална липса на креативност. О, подражателен нагон на перманентния провинциален комплекс, съкруших се аз. Но не се кой знае колко съкруших. Все пак дава човекът, а не краде, нали.

Нека обаче сега се върнем на второто. Нещо ми напомни то - пусната тук-там примамка и хукнали същества; тълпа, която гони примамката. Като хвърлени трохи хляб в езеро и налетял ги пасаж декоративни рибки. Или - като един мой детски спомен. Сигурно съм бил пет-, шестгодишен, и лятото или пък дори цялата година прекарвах както много български деца - на село, при баба. Баба, естествено, имаше двор с домашни животни - патици, гъски, кокошки, магаре, коза и прочее стопанска фауна. Най харесвах, когато хранеше кокошките. Натрошаваше в престилката няколко кочана царевица, викваше: "Пили-пили", и изтърсваше престилката насред двора. Кокошките една връз друга кълвяха зърната, всичко изчезваше за секунди. Ето какво започнах: - взех в непредназначено за това време да свивам по един кочан и да се превръщам



в кокоши цар, или кокоши благодетел - по следния начин



Тръгвах из двора - малък и важен, и пусках по едно-две зърна на всяка крачка. След мен се образуваше тутакси сериозна процесия от 20-30 пернати. Червени и черни, бели и качулати, млади и стари. Гледаха ме в ръцете и колчем хвърлех зрънце, те като стрели се втурваха към него и - клъц - то мигновено изчезваше в човката на най-чевръстата.

Гладните птици ме следваха съвсем отблизо, настървяваха се поради недостатъчно отпусканите от мен бройки деликатес, но вървяха подире ми неотстъпно - че иначе къде да ходят. Това продължаваше дълго. Спомням си, че баба не харесваше тези развлечения, но само ме гълчеше от градината, без да прибягва към строга забрана. Играта ми на цар май спря, когато един по ербап петел, комуто очевидно бе писнало да го правят на луд, не издържа на перверзното меценатство. Изведнъж скочи към мен, клъвна ме по ръката, аз изпуснах царевицата. Едва ли има нужда да пояснявам, че зърната, макар неизронени от кочана, бяха мигом употребени от настървеното и гладно ято.

За това се сетих, докато гледах всеобщото умиление от благотворителността на благодетеля, и масовото следене на "нишаните" в мрежата. И в САЩ, а вече - и у нас. Нещо ме подразни в това забавление. Както вероятно се е дразнела баба на моите игри. Дали, без да си даваме сметка, не сме се превърнали в многомилионно, милиардно ято откъснати от естеството си пилци? Дали цивилизацията ни не се трансформира в огромен, добре ограден двор, където - нагъсто като бройлерчета се суетим в непрестанно гладно ожидание? Да се отрони нещо от престилката



на бабата с кочаните?



Нима човекът, който е доволен от труда си и се чувства господар на живота си, следва да се подрипва така - като кокошчица - с човка нагоре? Нима обикновената дива яребица се държи така? Орелът нима се държи така? А преуспелият мъж, който е решил да направи живота на ближните си си по-достоен, така ли се държи? Като инфантил, играещ си на Господ пред ято разкудкудякани двукраки?

Нещо в картината е сбъркано.