|
| Бойко Ламбовски |
- Ами туристите - казах, - я вижте какво движение, всяка година е пълно, бая пари ви носят сигурно.
Моят гид се оказа непоклатим:
- Никакви туристи няма, бе, нищо няма, нищо не работи!.
С просто око се виждаше, че не е така. Затова опитах с демонстрация: Ами ей ония там? - посочих му група с чадъри и кърпи, очевидно поели към плажа. "Тия са някакви нещастници, нямат работа, шляят се по цял ден, айляци." Направих опит да изроня този монолит на скептицизма с научен подход: "Статистиките, казах му, отчитат всяка година ръст на приходите от туризъм, как става това, щом няма туристи?"
- Лъжат, бе! - отвърна човекът зад волана, без да се колебае и секунда. - Всички лъжат. В тия агенции седят само мошеници. Не е вярно.
Предадох се. Събеседникът беше бетон. Родна марка.
Накрая се оказа, че не му работел броячът, та местният Паливец* ме удари няколко лева в сметката.
Гласовете български ми шумят в главата, от четвърт век особено усилено. Тези, които чувам най-силно, все са обидени:
- Преди всички имаха работа, даже циганите.
- Работа, ама за един "Москвич" се чакаше по 10 години...
- Ама можеше да учиш безплатно, хем стипендии даваха...
- Е, научен комунизъм да учиш, то голяма наука.
- Вас все пак изучихме, сега децата си едвам изхранвате.
- Сега е кой как се уреди.
- Ние се бяхме уредили да сме близо 9 милиона българи, а вие го докарахте до 7... И пет ще станем с тия темпове.
- Бройката не е показател. Ако беше така, индийците да ни бяха за пример.
- А кое е показател?
- Богатството, здравето.
- Че здравето ни - на дъното. Богатството - също.
- Комунистите са виновни. Всичко заграбиха. Иначе да се бяхме оправили вече.
- Къде ги тия комунисти? Само капиталисти виждаме.
- Пребоядисаха се. Ама богатството е у тях. И у децата им. Само чакат Русия да ги викне и ще скочат.
- Ха, Русия. И тя е по-добре от нас вече.
- Не ни я хвалете! Руска мечка. Агресор.
- Ама ни освободи навремето, другите сеир само гледаха.
- Искаше да ни зароби, затова. Агресорът така пипа, хитро.
- И що да е агресор, като гледа само своите? НАТО е агресор. Щото къде стъпи - трева не никне. Ей Ирак, Афганистан, Косово...
- Косово какво - справедливостта възтържествува!
- За сметка на православието, на славяните. Кой пръв прекрои граници? Далеко от дома си?
- Хе, сега за Виетнам ще се сетите...
- Ще се сетим! Кому трябваше оня геноцид, оня напалм?
- НАТО носи свобода и демокрация, а Русия - тоталитаризъм и комунизъм.
- Свободата и демокрацията по ли са важни от богатството и здравето?
- Не са. Но са вързани. Където има повече от първото, има и от второто.
- В Либия защо не стана така, а обратно?
- До мат'ряла опираме. Където е примитивен, не върви работата. Търпение трябва.
- И за комунизма така казваха. Ще дойде, само търпете. Един живот търпение стига ли?
- Стига.
- Обаче ако е чужд, нали?
- Май се заяждате. Прост мат'рял сте, да знаете.
- Вие се заяждате. Вие сте прости. Крадливи хем.
- Така доникъде няма да стигнем. Консенсус ни трябва, мерки.
- Какво пречи?
- Простите хора пречите. Много сте. Объркани, направо негодни хора.
- И как пречим?
- Гласувате не за когото трябва, по заповед.
- Защо мислите, че не е по убеждение?
- Защото сте прости. И гладни.
- Какво да се прави с простите и гладните тогава? Що не ги научите и нахраните?
- Аа, сега е кой как се уреди, казахме вече.
- Тогава какво?
- Ами лустрация, ценз, такива неща.
- Всеобщо гласуване не е ли по-добре?
- Може. Но пак зависи.
- От какво?
- От резултата.
- Резултатът, примерно в Сирия, лош ли беше?
- Лош.
- В Украйна добър ли беше?
- Добър.
- Така приказвате, щото се подлагате на САЩ!
- А вие сте рубладжии, майкопродавци!
- А вие - родоотстъпници, далавераджии!
И т.н. По-натрапчиво е от шизофрения, вервайте ми.
----
* Паливец - кръчмар. Герой от романа за Швейк на Ярослав Хашек. Представен е на читателя горе-долу със следния диалог:
Клиент: - Какво хубаво лято, а?
Паливец: - Да му пикая на лятото.
(Хашековият Паливец обаче е светъл херой въпреки нецензурния език, а нашият е мрак и вкиснато въпреки цензурния.)
, той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев „Милостивият и неговите четирима сина”. Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България – по вина на буржоазните управници – по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той – покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието – изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {„Иде ми – чувал съм го да казва – да викна на някой площад насред София… Но виновниците отдавна ги няма…”