По време на моето детство и юношество четях много книжки в захлас, а тези с приключения, най-интересните, направо прелиствах и нощем на фенерче, под одеялото. Знам, че и други връстници са го правили, макар че това е чудато непослушание за днешните деца, на които просто им крият мишката. Обяснявам за тях - родителите ми, притеснени от моите читателски обсесии, ми гасяха лампата с цел опазване на съня и здравето.

А какво четях ли - о, обичайния набор - "Капитан Немо", "Конникът без глава", "Тримата мускетари"...Та дори и източнонемската авторка на индиански саги, избрала пътя на сънародника си Карл Май, самата тя с доста по-трудно име: Лизелоте Велскопф Хенрих, ако се не лъжа...

"Синовете на Великата мечка", как само звучи, а? Ех, невъзвратимо време на червенокожи блянове и червеновръзкова действителност, като нито едната от двете фикции не доминираше над другата, а се успоредяваха в абсурдния коктейл на детството.

Както и да е. Посред морето от "купешки" автори със засукани имена с изненада открих българин със скромно прозвище, който пишеше не по-лошо от тях - Петър Бобев. Автор на високотиражни "приключенски романи", по която причина официалният писателски съюз не го долюбваше и го държеше далеч от трибуни, почести и интервюта. С още по-голяма почуда открих друг, с още по-скромно име автор - Цончо Родев. Помня, че на един дъх изчетох дебелия му роман за Сръбско-българската война - "Изпитание". Книгата бе отпечатана в голям тираж, представлява един родолюбив химн на тази най-българска от българските победи в новата ни история, когато след петвековна липса на държавност, армия, елит и самочувствие, след само седем години свобода, воюваш за собствената земя - вече



със собствени капитани, оръдия, дори собствен княз



И побеждаваш, за чуждо и собствено изумление.

Действително добре написано и хем увлекателно, хем във висша степен възпитателно и патриотично четиво. Преди няколко години се запознах благодарение на една позната учителка от Провадия - Марта Радева, с възрастния вече писател Цончо Родев. Той се оказа възпитан, интелигентен човек. Излъчваше обаче и някакво чувство за недооцененост, трупано с годините. В предишното време, също като Петър Бобев, бе отлъчван от официалния писателски елит под официален предлог, че пише юношески, тоест "несериозни" четива, а под неофициален - задето е син на наказан от народния съд адвокат. В днешното обаче никой не се интересуваше особено от творчеството му и за разлика от преди, когато все пак книгите му се печатаха в големи тиражи, сега не се продаваха добре. Да не кажем - почти никак.

Горе-долу по времето, когато четях прекрасната и незаслужено забравена днес книга "Изпитание" на Родев, прекарвах поредното си ваканционно лято в малкото село Водна край Видин. Нещо избъбрах за Сръбско-българската война пред баби, дядовци и други роднини и те ми разказаха следната история. Не я открих в никакви исторически анали, така че не мога да потвърдя достоверността й, но не допускам да е измислена - твърде - как да кажа - нехристоматийно звучи.

Та по време на войната, когато сръбската Тимошка дивизия обсаждала Видин, тогавашният кмет на малкото село Водна извършил едно убийство. Сръбски военен - дали разузнавач, дали артелчик, не се знае - на кон и добре въоръжен, но самичък се появил на пътя близо до селото. Някой го бил видял и казал на кмета. Кметът на Водна решил да убие чужденеца. Но го било и страх - все пак районът бил под сръбска окупация, а кметът не бил военен човек. Та селският първенец измислил план - залегнал във високата трева край село с ловджийска пушка до себе си, да чака сърбина. Само не преценил, че онзи бил на кон. Сърбинът съзрял отвисоко просналия се в бурените селянин. Не видял обаче пушката. Приближил и му викнал да става - какво лежи в храсталаците като смок. Кметът, къде ще ходи, се изправил, отупал се от прахта и взел да прави дипломация. "Добре дошъл, брачо" - му рекъл. И подал ръка. "Аз съм кметът, малко дремех тука, заповядай." Когато сърбинът също си подал ръката, нашият го дръпнал от коня, съборил го долу, двамата се сборили, кметът викал за подмога, притекли се още неколцина мъже и с общи усилия не само надвили, но и заклали чуждия солдат. Закопали го в дерето, заедно с всичките му вещи, а коня натирили - да няма следи. Скоро след това дошъл взвод сърби, да си търсят човека. "Аа, не знаем, не сме чули, не сме видели" - кръстели се селяните. Никой не издал нищо.

Нека кажа, че тази история и до днес ми е противоречива. От една страна - враг, от друга - така да утрепеш човека, при това след като си му подал ръка за добре дошъл, е, хм,



малко не както пише в патриотичните романи



Още едно, много по-голямо притеснение имам обаче относно паметта. Както историята с кмета и сърбина, така и "Изпитание" на Цончо Родев ми изглеждат все по-гмурнати в морето на фикционалната мъгла и забравата. По-гмурнати и от Лизелоте Велскопф Хенрих.

- Кой ви е държавникът? Кой ви е писателят? Кой ви е кумирът? - пита сякаш някой призрачен и на кон.

- Аа, не знаем, не сме чули, не сме видели... - отвръщаме ние. И този път не лъжем.