Ако не бяхме средна страна с традиции в политическата мимикрия; ако не членувахме в съюз, доминиран от доста жилави демокрации; ако индивидуалният ни скептицизъм не бе се развил така силно, че да разяжда всеки нововъзникнал идеологически или личностен авторитет почти мигновено, то сега е моментът, в който бихме могли да изненадаме света с велика глупост.

Имам предвид предстоящите избори и нашето общо състояние. Обществото ни се докара до следната ситуация. То изпитва масово, патологично недоверие към всички свои политически сили. Поддържащите тези сили ядра пък ги поддържат не защото питаят благостна идейна привързаност, а поради клиентелистки и кариеристични обвързаности. Не твърдя, че по прогнозни проценти за бъдещата парламентарна конфигурация се различаваме кой знае колко от другите страни, а че степента на неприязън към политическите ни сили извън подкрепящите ги клиентелистки шлейфове е на вече недопустими за функционирането на нормална демократична система равнища. Казано простичко,



избирателят мрази всички,



но докато от своите очаква някоя службица, поръчка или проектче, то чуждите смята не за демократичен опонент, а за узурпатори, за врагове. Това е опасно.

Тази ситуация, допълнена с реалните и мнимите банкови хоръри, прави положението такова, че ако не дай, боже, нещо стане с климата или с международното положение, то лесно бихме могли да се превърнем в прабългарско ханство, тоталитарна сатрапия или - шериатски емират ...

По-горе на няколко пъти употрeбих термина "демокрация" - имал съм случаи вече да изтъквам, че в действителност не обичаме особено това, което характеризира демокрацията. Както преди, така и сега най-омразната на българина институция е парламентът. Както по-необразовани, така и интелигентни хора, с които се срещам тук-там, не спират да ругаят Народното ни събрание с удивително единодушие. Колчем се опитам да кажа нещо в депутатска защита, се чувствам в пълна изолация. Някак не си даваме сметка, че няма измислен друг реален противовес на задкулисието освен парламент и медии...

Парламентът обаче е обграден с неприязън през последния четвърт век, докато от преходния политически бульон през този четвърт век все се очакваше да възври и да се надигне нов и митичен народен вожд, който



да въздаде ред и справедливост



Не че не възвря, не че не се надигна - само че не въздаде.

Вече не се чака.

Сега не сме на ниво - тоя вожд е юнак, ама е силно прост и крадлив - не става. Онзи вожд е учен, ама е силно мижав и крадлив - също не става. Пък оная вождеса е фешън, ама много кима и също е крадлива - и тя не става.

Сега сме на ниво - тоз бульон не става. Друга чорба ни трябва. Поне такива индикации долавям от беглите си и не толкова бегли общувания с по-елементарни и по-софистицирани съграждани. Освен това относително ново е, че и медиите в тяхната многогласица вече са обект на народното недоволство и остракизъм. Това се случи както поради действителната трансформация на някои от тях в маши за политическо и икономическо интригантство, така и поради общото историческо недоверие в полезността на всяка публична дискусионност. (Това недоверие впрочем има общ корен с недоверието в парламентаризма като цяло.)

Та узрели сме, даже презрели за решението: "Този бульон не става, друга чорба с други готвачи чакаме." Ще кажете - че отде други готвачи, нямаме в наличност. Тук се лъжете. Имаме цели батальони. Имаме мераклии да забъркат ичургу-боилска каша, да ни строят под конската опашка и само да указват - ти натам, ти насам, а моят десятък - в оная там шатра. Имаме мераклии да се върне всичко така, както си е било, но понеже не може всичко, то поне Белене и Куциян да действат с цялата строгост две-три петилетки... Имаме и мераклии да забулят тая по-изкушаема от шейтана хорска част - дългокосата - с чадъри и фереджета, и да я залостят при печката само, а не да ходи по плажове, кафенета и урни...

Освен това - както никога, или както винаги - сме готови със страст



да наритаме всичките собствени кашавари,



да се наредим с черпаци и със свалени калпаци, скромно пристъпящи от крак на крак, до някой мнооого голям казан - с по-неизчерпаеми възможности. Там не е толкова важно какво ще кусаме - борш, ишкембе чорбасъ или евроатлантическа ГМО крем супа, добре прецедена през гевгира на големите корпоративни майстори.

Важното е, че ще имаме възможност да протягаме черпак, да псуваме тихичко Големия чужд казанджия - и така да мразим по-малко себе си. Което освен това ни е познат ритуал.

Само че на предстоящите избори поради изброените в началото причини и то няма как да се случи. Затова ще си останем със същата лъжица, над същата паница, в която човъркаме недоволно. И избягваме да поглеждаме вътре, че току-виж може да си видим отразен собствения кисел лик.