Непозната жена позвъни от Плевен и каза, че има плик за мен. Беше изненада - не получавам поща от този град. Няколко пъти обясни как тази пратка е попаднала в ръцете й, докато нещо затрептя в паметта ми. Каза, че ще лети към Испания и предложи да се видим на летището, за да ми я предаде. Но в този ден се разигра потопът в небето и по улиците на София, не можах да стигна аерогарата. Отлетя ли пликът с нея и какво му се случи още не знам. Защото това наистина беше история отпреди Потопа, не буквално, но... почти...

В годините, когато пращах стихотворения на знаменитото ученическо списание "Родна реч", основен проблем на провинциалните поети бе да се доберат до някоя пишеща машина. Пишещите машини не се срещаха на всяка крачка - дори в учрежденията. Пишещи машини имаха адвокатите и понеже мнозина от тях пописваха, нерядко и услужваха. Пишеща машина имаше в концертното бюро, което се управляваше от бащата на Георги Константинов. И той, бай Коста, и служителят му Парашкев Дюлгеров бяха поети. Понякога се пресрамвах да препиша нещо там, веднъж Парашкев отдели три стихотворения, сложи ги в плик и ги изпрати в сп. "Септември". Не бе ми минавало през ума да изпращам стихове в "Септември", просто смятах, че то е за големите. Едно от стихотворенията излезе и това бе потрес за литературен Плевен - още ученик да отпечата в най-недостъпното издание.

Как така нещата се получаваха от само себе си, остана загадка. Ще призная - и днес все още вярвам, че нещата в поезията стават единствено така. Стиховете идваха сами, никога не се напрягах да ги преследвам, не се вживявах особено. Запазих този "подход" завинаги и не се разстройвам, когато поезията ме държи "на сухо". Все още вярвам, че стихотворенията съществуват някъде и трябва само да ги намериш, да ги откъснеш. Целият късмет е да улучиш на своето стихотворение и да се пазиш да не береш в нейната градина чужди куплети. След време попаднах на стих от Андрей Вознесенски:



"Стихи не пишутся - случаются."



Учудих се - и той знаел...

Но тогава стихотворенията зрееха колкото искаш и аз ги достигах без усилие. Вероятно така е в изкуството - долните клони са по-щедри. "Родна реч" бе много гостоприемно списание, с огромен тираж, 70-80 хиляди. Пращах стихове, купувах си по две книжки и майка ми ги редеше отгоре на библиотеката, до часовника. В училище старият прислужник бай Пенчо ми носеше купища писма. Съученици ми предлагаха помощ - да им отговарят. Не отговарях, естествено, дори не четях всичко. Пишеха предимно девойки - тогава нямаше толкова музиканти и шоумени, дори Емил Димитров май току-що беше пропял. Невероятно, но млади поети и поетеси запълваха тази празнота. Не го вземах на сериозно. Вярвах, че всичко това се случва някак неволно, едва ли не по невнимание. Все някъде човек трябваше да се подвизава, дори не мислех, че ще ме занимава толкова дълго.

Две грижи ми създаваше поезията в онези блажени години. Учителката ми по литература трудно издържаше всичко това и ми причиняваше всевъзможни мизерии. Имаше някаква сила зад нея, та през цялата гимназия ходех с намалено поведение. Другата грижа бе преписът на машина. В редакцията на вестника се появи някакъв секретар, който незабавно разгони поетите, идващи по традиция да си "натракат" съчиненията. Беше истински проблем, но една машинописка, Верка от Балаклия, която идваше да поработва извънредно, вземаше скришом листчетата със стиховете ми и после също тъй скришом ми даваше преписите. Много симпатична жена, понякога ми съобщаваше, че ги е чела, и отбелязваше: "Този път си бързал" или "Това няма да ти го отпечатат". Пушеше много и обичаше да пее с радиоточката. После отидох войник, напуснах Плевен завинаги.

Жената, която ми определи среща на летището, беше нейна дъщеря. По телефона ми каза, че дошла да продаде семейната къща край чешмата Балаклия. Продала я и се прибираше при синовете си в Толедо. Намерила онзи плик, пълен със стихотворения на ръка в чекмедже с непотребни неща. Имало и една снимка: ние двамата с Верка на някакво "тържество" - литературно четене или представяне на книга. Това в по-късни години. Та да се видим и да ми предаде стиховете и снимката. Да се видим, разбира се, но удари градушката и по улиците тръгнаха реки. Отлетяха ли, отплуваха ли моите момчешки стихотворения, кой да ти каже...

Не събирам и не пазя материалните следи на живота си. Нямам архив, не държа чернови и стари тетрадки. Безразличен съм към всякакъв вид документация. Някои ми се чудят, други просто не вярват.



Какво щели да намерят потомците в празните чекмеджета?



Пожълтели квитанции за парното и от глоби за паркиране, това ще намерят. Каквото остави писателят, то ще е в книгите, ако някой се сети да ги отвори. И после, аз открай време вярвам, че ако нещо трябва да се запази, това става по избор на съдбата, на случая дори, а не поради волята и амбицията на автора. Ето, оцелели са и без мен в някакво чуждо чекмедже, в нечий чужд живот.

Аз онези стихотворения още тогава съм ги разпилял. Книжките от списанието, където бяха отпечатани, пък ги разпиля животът, когато разгроми семейното плевенско гнездо. Ще призная, сега го осъзнавам, чувствал съм се свободен без тях, необвързан. За миг избликна любопитството у мен, когато чаках да спре градушката и да тръгна към летището. Но нищо не излезе. Отплуваха ли, отлетяха ли отново, ще се върнат ли? И искам ли изобщо да ги видя пак? И не съм ли някак облекчен от това разминаване?



Да видя себе си момче - имам ли кураж за това?



Да погледна онзи юнак в очите и да му кажа: продължих те, защитих те, осъществих те. Нищо не забравих. Нищо не предадох. Не обикнах компромиса. Не обидих другарството и любовта. Запазих илюзиите и презренията на младостта. Продължих и изпълних мечтата за велики дела. Е, трябва ли ми това?

Искам ли да се видя отново, макар и само в онези стихотворения? Вие искате ли да се срещнете със себе си - на осемнайсет, на двайсет, на двайсет и пет? Трудна среща ще е това, а за повечето от нас - и непоносима. Защото ще трябва да признаем къде е младостта ни: под сърцето или в някое чекмедже отпреди Потопа...