С глас, пълен с отчаяние и молба, жената пита: "В кой век живеем?". Тя е иракчанка, християнка, успяла да избяга от самопровъзгласилата се Ислямска държава на Ирак и Леванта (ИДИЛ). "Те ще ни продадат. Те ще ни изнасилят", казва тя. Думите й се подкрепят и от отчаяния призив в иракския парламент на депутатка от кюрдски произход, която през сълзи се молеше на председателя да се вземат мерки за защита на йезидите: "Г-н председател, нашите жени ще бъдат взети за роби и ще бъдат продадени на пазара за роби".
Годината е 2014-а и все пак 40 000 последователи на тази 1000-годишна религия са се скрили в планините, които се оказаха нещо като Ноев ковчег за тях, страхувайки се, че техните жени ще бъдат взети и продадени за роби.
Кой век сме наистина?
Когато новинарският поток е пълен с репортажи за древни сектантски омрази, когато разликата между сунити и шиити се свежда до богословски спор, чийто произход е в далечния седми век, когато Ислямска държава декларира, че нейната мисия е възстановяване на халифат от същия период, е много изкушаващо да повярваме, че това наистина е любопитната съдба на нашата уж модерна епоха - че ние сме запратени обратно към средновековния свят, където свещената война и масовите убийства в името на религията са били ежедневие. Иронията на това е голяма - точно когато технологиите напредват, правейки някога невъзможните връзки ежедневие, да се върнем към онези мрачни векове на обезглавяване и робство, когато страховита армия заплашва малка секта с древен ултиматум - или се кланяйте на нашия бог, или умрете.
От гледна точка на светска Великобритания, където дори най-беглата форма на християнството е проява на малцинството, преследването на религиозни цели е наистина една от най-големите изненади на XXI век. От толкова време прогресът и упадъкът на вярата се смятат за традиция, че вече са станали синоними. С развитието на цивилизацията все повече хора по света имат течаща вода, телевизия и смартфони и старите примитивни вярвания избледняват. Но
Близкият изток прати всичко това по дяволите
Голяма част от държави, които някога бяха светски - Ирак и Сирия избраха да наложат национализма над исляма, сега са под черното знаме на ИДИЛ, която пък е водена от учен с Коран в ръка, самопровъзгласил се за халиф. Въпреки това натрапващата се мисъл, че виждаме връщането на свещените войни като тема в нашите дни, може да е грешна. Прогресът на ИДИЛ - брутален и финансово добре подплатен, покоряващ град след град - може наистина да изглежда на пръв поглед като ренесанс на свят отпреди няколко века, но не по начина, по който ние си го представяме. Това е история, която едновременно е хем древна, хем много модерна.
Според Тоби Додж, изследовател от Ирак в Международния институт за стратегически изследвания, това, което движи ИДИЛ, или поне прави техния феноменален успех възможен, не е толкова домодерната религиозна цел, колкото домодерната липса на силна държава. Държавните структури и на Ирак, и на Сирия са в колапс. Резултатът е властови вакуум. Точно това може да се види в беззаконна Европа отпреди седем или осем века и точно това ИДИЛ експлоатира с желязна дисциплина, също както онези барони на войната, които се превърнаха по-късно в принцовете на Европа.
"Ислямската държава са джихадисти с МВА",
казва Додж, говорейки за движение, което е толкова модерно, че си има дори собствен магазин за сувенири. Той отбелязва комбинацията от страховита религиозна идеология, финансова мощ и тактически интелект. "Това е дарвинизъм в действие", добавя той, описвайки как лидерът на ИДИЛ Абу Бакр ал Багдади и неговият приближен кръг успяват да оцелеят при мощните удари на САЩ срещу "Ал Кайда" в Ирак през 2007 и 2009 г. Но онова, което е било решаващо според Додж, е "не древната омраза, а този колапс на държавите".
Което частично
обяснява и избора на мишени от ИДИЛ
Тя атакува там, където види, че има празнота, територия на слабост, където държавните органи не работят или са твърде слаби, за да се съпротивляват. Така, когато напредъкът на ИДИЛ към Багдад от юг бе спрян, организацията се огледа за други вакууми, които да попълни. Християнските региони са такава мишена, изолираният град на йезидите Синджар е друга. С безмилостния си апетит за територия ИДИЛ преследва всяко парче от Ирак или Сирия, което смята, че може да бъде лесно покорено.
В Сирия деградацията на държавата е резултат от гражданската война, в която правителството на Башар Асад се обърна и започна да стреля срещу собствения си народ. В Ирак обяснението има две части. Първо, американската инвазия от 2003 г. разруши държавата на Саддам Хюсеин. Второ, сегашният премиер Нури ал Малики ръководи каквото е останало от държавните институции така, че те са предизвикателство дори за него и приближения му управляващ кръг от шиити. И най-важното - разпасаната иракска армия изглежда като сбирщина от един милион въоръжени мъже, която е по-скоро заплаха, отколкото национално богатство. Малцина са изненадани, че Мосул, защитаван от приятели на Малики, а не от способни командири, падна още при първата поява на ИДИЛ.
Въпреки скъпия американски тренинг иракската армия просто избяга надалеч
За ситуацията в Ирак са виновни главно САЩ. Безспорно инвазията през 2003 г. е първородният грях. Но начинът, по който американците се изтеглиха през 2011 г. - когато предадоха модерното си и скъпо въоръжение на армия, ръководена от Ал Малики, само за да попадне то по-късно в ръцете на ИДИЛ, е също катастрофална грешка Резултатът е, че Барак Обама, чието президентство е резултат до голяма степен на обещанието му да приключи войната в Ирак, е въвлечен отново в битка. Неговите въздушни удари по силите на ИДИЛ в Северен Ирак в петък го направиха четвъртия пореден американски президент, наредил военни действия в тази държава.
Роналд Рейгън бе последният, който не е бомбардирал Ирак
Което ни води към нов аспект в геополитическата игра. Той отново е свързан с липсата на авторитетна сила, този път на глобално ниво. Аналитикът Иън Бремер казва, че ние живеем в свят, в който няма нито една истинска суперсила. От 1945 г. насам САЩ никога не са били по-слаби и неспособни да постигнат пробив - нито в Украйна, нито в Сирия, нито в Газа. Затова ислямистката държава може да се е увила в знамето на джихада, но нейният успех се дължи повече на средновековното беззаконие, отколкото на средновековната религиозна омраза, и е подпомогнат от упадъкът на глобалната сила през XXI век. Нашият свят е разтърсен, но преследването на религията е повече симптом, отколкото причина. По-големият проблем е древен като човечеството - това е липсата на авторитетна сила. Понякога слабостта може да бъде също толкова опасна, колкото силата.
|
|