Истина ви казвам: никой не е пророк в отечеството си.

Лука, 4:24



Четох тези дни спомени на очевидец как наш новоизбран премиер се представил в столицата на велика сила. По някое време домакинът задал главния въпрос на срещата: каква икономическа политика ще води новото правителство. "Ще правим каквото кажете вие" - бил простичкият отговор. Няма значение за кой премиер и за коя чужда столица иде реч. Ще ми се случката да е измислена от свидетеля. Обаче подозирам, че не е. И че с някои вариации в изказа и в мястото на срещата подобни епизоди на откровено падение в краката на великите сили и поредния "по-голям брат" изобилстват в злочестата ни история. Подобни случки - не една - намираме в спомените на великия българин Атанас Буров, записани от покойния вече Михаил Памукчиев (с псевдоним Топалов). След подобно откровение стенографът Памукчиев възклицава как може българските политици да са били такива продажници.



Не, политиците ни не са продажници,



възразява Буров и въздъхва - Де да бяха. С години не проумявах тази странна теза на Буров. Днес съм съгласен с него. Продажбата е висше изкуство. Успешният търговец трябва да е добър продажник, да съумее да продаде най-скъпо стоките и услугите, с които търгува. Можеш ли да продаваш, получаваш постъпления, имаш пари да вложиш, за да работиш повече и по-добре. Ще наемеш други хора, ще им дадеш работа и доход. Има поведение далеч по-тъпо от това на продажника - да се подлагаш даром на чужда воля. При "реалния социализъм", а и през прословутия "преход" тази субмисивна склонност на българските властници се обясняваше с "идеали": щото бил убеден комунист, респ. демократ, еди-кой си безрезервно приел и наложил у нас внесени от странство политики. Като познавам множество лица, на които приписват такава вярност към разни идеали, ценности и вносни политики, не мисля, че някога са имали каквито и да е идеали. Но знам, че не са корумпирани, значи не сребърниците, а друго ги е мотивирало.



Защо приемаме безкритично вноса на политика?



Нещо повече, струва ми се, че политиците у нас охотно желаят, дори понякога се молят на по-големите си братя да им нареждат какво да правят. Някои и досега си спомнят с тъга как Международният валутен фонд кроеше матриците, по които настройвахме цялата икономическа политика на страната, утвърждаваше бюджета и всяко тримесечие проверяваше колко сме прилежни. Вярно, под прикритието на дежурния аргумент "Фондът така иска" бяха наложени редица важни закони и мерки, които българските политици желаеха, но никой не искаше да ги припишат на неговата партия и да го мразят засегнатите. Фондът няма против да го мразят. Брюксел не можа да замени фонда като вносител на икономическа политика. Сигурно защото по правото на ЕС Европейската комисия няма правомощия по икономическата политика на страните, а "старите европейци" се пазят от прецеденти на такава намеса. Можем да си обясним



стремежа отвън да ни диктуват



икономическата политика със страха на нашите политици да поемат риск и да носят отговорност за трудни решения. Може би съзнават, че послушните "експерти" службогонци от собствената им партийна клика са некадърни да предложат удачна икономическа стратегия и правилно да балансират политиката? Защо тогава те от края на миналия век избягват всяка широка дискусия, бягат от рационален диалог с водещите специалисти във всяка област, дори тристранния съвет с бизнеса и синдикатите пренебрегват и заобикалят? Не една партия, всички партии на власт имат еднакво поведение и предпочитат вноса на политика пред търсенето на консенсус поне за основните стратегически решения - както за валутния борд и подоходния десятък. Психолозите и психиатрите ни дължат задълбочено обяснение за стремежа на нашите политици да искат, чакат и слушат команди отвън.



Самостоятелната политика е по-изгодна



за страната от стандартните матрици на "Вашингтонския консенсус" и европейския "остеритет" (финансово строг и твърд на книга, но никоя страна не прилага онова, което иска да наложи на останалите в ЕС). Опитът на Унгария и Полша, а дори и на "малките" Португалия и Словения показва, че въпреки лавината европейски стандарти и директиви, които ни налага членството в ЕС, всяка страна може да води самостоятелна и в собствен интерес икономическа политика. Оригиналната национална стратегия е смисълът на суверенитета на всяка страна - да създава конкурентни предимства за своите фирми и граждани, за онези, които изберат да инвестират тъкмо в тази страна. Защото в ЕС освен "братя" сме и конкуренти. Всеки пази своя залък.



Преди да се обречем на нови съюзи,



банкови, финансови, шенгенски и всички други, които ще последват - и само можем да спечелим от участието в тях, - трябва да имаме формулирана ясни цели: какво ние искаме от тези съюзи и какво трябва да опазим от тях. И трябва да знаем как да постигнем тези цели. Това е особено важно днес, когато с всенароден ентусиазъм сме се втурнали към (несъществуващия още и незнайно какъв) европейски банков съюз. Не виждам да имаме ясни идеи и реални цели. А който не знае къде отива, със сигурност стига някъде другаде.