http://www.webcafe.bg

Петицията до президента за превръщане на Благоевград в Самуиловград ни припомня една специфична лудост, която вирее по нашите места: преименуването.

Поводът както обикновено е национал-политически, защото, както се казва в петицията, "общо е становището на всички, че сега е моментът цар Самуил да развее българското знаме над Пиринска Македония". На втори план вероятно е раздразнението, че в Скопие издигнаха паметник на въпросния цар, явно опитвайки да ни го "откраднат"; мистиката на числото 1000 придава убедителност на идеята, а вероятно има и малко антикомунизъм.

Преименуването, разбира се, доведе до крайност идеолозите на бившия режим, учейки се от болшевиките. Ако великият Нижний Новгород може в миг да стане Горький, защо Варна да не стане Сталин, Добрич - Толбухин, а Шумен - Коларовград?



Любопитното тук е, че комунистическият номинализъм



съвсем естествено следва и развива националистическия. Защото още през 1913 г. Мустафа Паша, прочистен от турското население, става Свиленград; през 34-та важният духовен център Станимака се преименува на Асеновград.

Съвсем същото се случва през 51-ва, когато комунистите заличават големия областен град Неврокоп, за да създадат на негово място гарнизонното градче Гоце Делчев, което натовската граница е откъснала от естествения му регион.

Забележете, че докато някои от безумията на комунистическия поезис като Левскиград и Вазовград бързо са преосмислени, днес всеки намек за възстановяване историческото име на Неврокоп среща абсурдния аргумент за това, че не трябвало да си "даваме" Гоце Делчев на македонците.

Както и в случая със Сандански, където гражданите дори се мобилизираха срещу името на този съмнителен исторически персонаж, за да върнат историческото Свети Врач: тогавашният президент Желев неочаквано се противопостави с аргумента, че това щяло да бъде "подарък за македонистите, които ще кажат - ето те не ги искат, срамуват се дори и техни градове да носят имената им".

Върховен беше случаят на Димитровград, който местните седесари искаха да преименуват: тогава кметът намери чудодеен, може би малко шеговит, компромис - градът вече няма да е наречен на името на Георги Димитров, а на покровителя на града, св. Димитър!

Пълен консенсус (комунистически и пост-) има само около преименуването на омразните турски имена, около които периодически се надигат националистически вихрушки: искаха да преименуват Кърджали, различни плажове, Сидеров се пенеше относно връх Мусала, което идвало от "близо до Аллах". Т.е. няма да чуете инициативен комитет за връщане на турското име Горна Джумая за преименувания през 1950 г. Благоевград.



Защо тази решимост?



Защото националното овладяване на дадена територия означава преименуване. Както по-възрастните помнят, тази работа стига до преименуването на самите етнически турци през 1984 г., които по този начин трябваше да се превърнат в част от българската държава. Промяната на имената, предполага се, трябваше да ги заличи като етнос (случи се точно обратното, етническото им самосъзнание се радикализира, но това е друга тема).

Вероятно читателят не си дава сметка за това, че две стари български столици са преименувани: Търново става "Велико" с началото на национал-комунистическата вълна през 1965-а, а Преслав "Велики" в суматохата на 1993-та. Чували ли сте нещо подобно другаде?

Великий Рим, Великая Москва, Великий Лондон? Преименуването в случая не само издава национални комплекси: то показва с каква лекота може да се ликвидира реалността на нещото. В резултат у нас е заличен историческият Търновград, с всичките му величия и падения - имаме нещо друго, наречено в негова чест може би, но друго - градът е станал един вид музей на самия себе си.

Защото това е основният проблем в историческото преименуване по нашите земи: то лишава местата от реалност. Всичко се превръща във функция на настоящата политическа воля - дошъл единият етнос, променил имената, дошла идеология - хайде наново, идва друга - хайде пак.

Вземете нещастната Монтана: от Монтанезиум, през Кутловица, Фердинанд и Михайловград, та до сегашното име, избрано с допитване. Ще кажете - гражданите имат право да изберат името на града си. Не съм сигурен. Както казва Едмънд Бърк, миналото има своите права, по-силни от тези на съвременните хора, които случайно се разхождат наоколо (who happen to walk around).

Представете си какво би станало, ако всеки от нас сменяше името си според нуждите на момента - дължиш някакви пари, преименуваш се и дългът изчезва, сменяш жилището - заживяваш под ново име и си измисляш идентичност.

Наистина в Европа има тази тенденция победителят да преименува победения: Пресбург да става Братислава, Данциг - Гданск. Но нали чувате, че тук става дума за пославянчване на едно и също име, както е у нас примерно с Пловдив, развитие на Филипополис. А с това се приключи след Втората световна война.

Наред с хартата за човешки права като че ли континентът възприе една неизказана харта за неприкосновеността на имената пред политическата воля. Време е да разберем, че идващото от миналото име на мястото обогатява националната територия. Обратно, преименуването я обеднява, водейки до абсурда: "Левски, роден в Левскиград".