На първия учебен ден снимка на първокласници и млада хубава учителка с къса пола предизвика във "Фейсбук" и традиционните медии стотици коментари от искрено възхищение до откровен цинизъм. Да оставим настрана, че мъжките коментари дори в положителна насока излъчват чист сексизъм, но стана ясно колко навътре сме в матрицата на собствените си закостенели стереотипи, които нямат нищо общо с модерния свят, към който уж се стремим, а са патриархално-балкански соц. на възраст от поне 50-60 години насам. И как основният проблем не е в държавата, а това в собствените ни глави.

Учителката на сина ми в първи клас беше подобна готина млада мацка, която ходеше с къса пола и пусната коса на училище, имаше страхотно чувство за хумор, в клас обичаше да си преподава материала във вид на игра и правеше забележките с мек и благ тон, а не с истерични крясъци. Децата я обожаваха, повечето родители я приемахме с благодарност, защото в училище не им беше скучно, колежките й, естествено, я мразеха и непрекъснато й създаваха проблеми пред директорката. За дрехите, за това как се усмихнала пред еди-кой си родител или колегата от мъжки пол, за това, че е прекалено хубава. След като изкара единствения си випуск до четвърти клас, госпожицата напусна. Отиде да работи в банка, където късата й пола явно не е смущавала никого. И по-добре, вместо да се превърне в типичната, отчаяна от живота мърморана, която си го изкарва на децата. Може пък и да е тръгнала на работа с костюми, не знам.



Аз самата се сблъсках с подобно мислене,



когато в гимназията за първи път ме повикаха заради провинение на подопечното ми отроче. Преподавателката с удивление попита: "Ама вие ли сте майката?", гледайки ме като извънземно. "Аз съм, защо?" отвърнах смутено и върху мен се изля тирада, свързана с поведението на детето ми, което кой знае как произлизаше от външния ми вид. Чак после си дадох сметка, че невзрачното ми дребно телосложение, с коса до кръста тогава е било облечено в избелели дънки, обикновени гуменки и едри обици до раменете, тоест никак не съм се вписала в стереотипа на учителката за достолепна матрона на средна възраст, майка на 15-годишен непокорен дангалак. Тръгнах по родителски срещи с пола, прибрана на кок коса и токчета и нещата с поведението на детето се оправиха.

"Българката се облича като лека жена" - крещят медиите, като че ли красиви млади жени с къси поли няма нито в Англия, нито в Русия. "Да, обаче там така се обличат проститутките" - отговарят победоносно моралистите. Като че ли това дали една жена е проститутка, или благонравна зависи най-вече от външния й вид. Да не говорим, че късата пола невинаги е скандална, особено когато е облечена върху хубаво младо тяло. Между предизвикателната крещяща дреха, безличните дънки и скучните костюми има поне 10 ката женствено невулгарно облекло. Да, границата между приличното и неприличното е много тънка, но какво лошо има в това да подчертаеш женствеността си, когато ти отива, разбира се. И по дрехите ли съдим за качествата на човека?

Всъщност дрехите и външният вид на някого са най-малкият проблем.



Стереотипи имаме за всичко



Да вземем политиците - кандидат-политикът у нас винаги е най-добре да се е взел от нищото, но пък и това не е съвсем добре. Ако е ново лице - този пък кой го знае, ако е от старите - ооо, този вече го знаем. Ако е беден - отива в парламента да краде, ако е богат - купил си е мястото на депутат. Ако е известен в друга област - е, защо го прави, ааа, явно има задни мисли, кариерата му сигурно вече не върви, ако не е известен - не става за нищо друго, затова се е захванал. Ако е жена - сигурно е спала поне с половината от съответната партия, ако е мъж - нечий син е или е зависим от някого. Политик винаги е мръсна дума и всички са маскари. И не си даваме сметка, че именно поради подобно мислене свестните хора наистина все повече ще липсват сред управляващите, а мислите ни за тях все повече ще стават истина.



Или пък мнението ни за бизнеса



От подигравателното "честни частници" хората, занимаващи се с какъвто и да е частен бизнес в България, се превърнаха в "крадци, мошеници и лоши експлоататори", а чуждите инвеститори в "колонизатори". Бизнесменът непременно е забогатял по "втория начин", лъже работниците, крие осигуровки и не плаща заплати, за да си купи яхта или луксозна къща, сигурно има връзки с ДС или е подкрепян от някоя партия, има поне няколко любовници и задължително е изключително прост и необразован. Не че ги няма и такива, но хилядите собственици на малки магазинчета, закусвални и ресторантчета, хората, каращи такси, бояджиите и студентите хамали с еднолични фирми също се занимават с частен бизнес и ежедневно се борят с бюрокрацията. Аааа, ама те просто си изкарват хляба, за разлика от другите, които печелят много пари. Богат ли си, няма как да си спечелил честно, значи си престъпник, не е възможно друго. Бедните са винаги морални, стига да не са от малцинствата, разбира се. И не можем да разберем, че точно поради такова мислене хората, които искат да правят нещо с живота си и да не разчитат на държавата, все повече ще я напускат и ще търсят реализация в чужбина.



Индивидуалното мислене, изглежда, също е лошо нещо



- "лигави интелектуалци, само разсъждават и не стават за нищо", това да се открояваш от общата сива маса е много зле - "тия пък какво се правят на интересни". Различно от общоприетото мнение е скандално - "този не е патриот, не уважава Ботев и Левски", да имаш идеали е нещо екстравагантно - "ще го питам аз, ако няма с какво да си храни децата, дали ще ми говори за морал". Именно заради закостенелите си стереотипи не уважаваме хората, които се открояват, а гледаме да ги стъпчем, като ги приравним с останалите. И после се чудим защо и обществото ни тъпче все на едно място от години.

Впрочем явно не си даваме сметка, че българите наистина сме жертва не на някакъв световен заговор срещу държавата, а на собствения си чип, както любезно ни го каза един политик от близкото минало. В главите ни препускат стереотипи от времето на соца, остарели и затова понякога доста малоумни модели за всичко - от външния вид на учителките до социалния статус на бедните и богатите и призванието на интелектуалците. Не казвам, че няма общоприети морални норми и забрани, дори дрескод, които трябва да се спазват от всички, но "какво ще кажат хората", "леле, какво ще си помислят за мен", "недей да разсъждаваш повече, а учи/работи" и "снишавай се, че да не правиш впечатление" не са сред тях. А са матрица, в която, точно като филма, сме вкарани от други, но можем да излезем само сами.