Броят на каталунците, които искат независимост от Испания, се увеличи изумително в последните няколко години. Допреди десетина години стабилни 10-15% подкрепяха независимостта; сега, според последните проучвания на общественото мнение, този процент е по-близък до 50% (с 30% против, а останалите са въздържали се или отказали да дадат мнение). Подкрепата за независимостта не намалява дори ако на запитаните се каже, че това може да доведе до изключване от ЕС. И дори тези, които не подкрепят отделянето на Каталуния, са съгласни, че това трябва да се гласува - 4 от всеки 5 каталунци искат провеждането на референдум, както впрочем го искат повечето бизнес асоциации и стотици граждански организации.

Mного хора посочват глобалната финансова криза като възможна причина за каталунското недоволство. От тази гледна точка стремежът към независимост е просто



още една демонстрация



на популистките движения, залели цяла Европа. Икономическата несправедливост, която понасят като част от Испания, може да е убедила много хора да се подкрепят отделянето. Но това не е главният мотив. Желанието за раздяла е симптом на дълбоко вкоренените недостатъци в конфигурацията на испанската държава.

Испанците и каталунците нямат съгласие дори по основните термини в дебата. Испания се смята за исторически предопределена цялост, към която Каталуния е скромен придатък - едва от няколко части от единица, която не може да се поставя под въпрос. Каталунците от своя страна винаги са се дефинирали като нация, която е имала стара и успешна независима държава, преди да бъде абсорбирана от по-мощна страна със значително различни културни норми и структури на управление.

След като Каталуния попада под управлението на испанските монарси в края на 16-и век, е бил установен труден баланс

между каталунската традиция на самоуправление и желанието на короната да притежава абсолютната власт. Това, което е започнало като политическа конфедерация между равни, се е превърнало в постепенно завземане на Каталуния от Испания. През 1714 г. след война и окупация всички каталунски институции са били отменени и Каталуния става практически зависима от глобалната империя, управлявана от Мадрид. Вместо да построи мултинационална общност, в която различните народи да споделят политическата структура, докато свободно се развиват и прилагат свои собствени правила за себе си - както например е било в Австро-Унгария от 19-и век или в днешна Швейцария, - Испания винаги е избирала



политика на налагане и уеднаквяване



Това значи омаловажаване и практически отричане на националната идентичност на каталунците.

Тяхното място в Испания никога не е било особено удобно на фона на борбата за запазване на колективната идентичност срещу неуморните усилия за потискането, а в някои критични за историята моменти - и унищожаването й. Интересите и светогледите в конфликт са били перманентни части от връзката на двете нации. След всеки от двата прехода към демокрация, които са се случили през 20-и век в Испания, каталунците са се надявали, че ще е възможно да се изработи споразумение, което ще уважава интересите и културната им идентичност. Основаването на републикански режим през 1931 г. е включвало създаването на автономен каталунски регион. Но военният преврат на Франко през 1936 г. предотвратява това.

След смъртта на Франко и втория преход към демокрация на страната в края на 70-те каталунците и испанците сключиха сделка, която даде на последните възможност за самоуправление и запазване на културата, езика и образованието. На хартия това звучеше разумно. Но на практика старите напрежения бързо се възраждаха - каталунската администрация, разчитаща на ресурси, разпределяни от Мадрид, остава систематично недофинансирана, а централното правителство продължава да се намесва във властта, която номинално е била дадена на Барселона.

През 2005 г. с мнозинство от 88% каталунският регионален парламент приема нова



харта за самоуправление,



която определя по-добре условията на връзката с Испания и защитава политическите сили на региона срещу редовните посегателства на централната власт. Това, което каталунците смятат за внимателно балансирано предложение, обаче е сериозно редактирано от испанските законодатели и след това безцеремонно отхвърляно от политизирания испански Конституционен съд. Нещо по-лошо - хартата провокира силна кампания в испанските медии срещу каталунската "несолидарност".

След испанската реакция на това квазифедерално предложение много каталунци загубиха надежда, че ще достигнат взаимно ползотворно споразумение с Мадрид и започнаха да търсят нови политически алтернативи. През есента на 2009 г. те започнаха да организират отделни местни допитвания относно независимостта. До голяма степен те бяха само символични, но въпреки това в тях участваха повече от 800 000 души и ги последваха масови демонстрации за независимост през юли 2010 г., септември 2012 г. и септември 2013 г. Проучванията на общественото мнение редовно отчитаха увеличаваща се подкрепа за самоопределението, а каталунските политици се съгласиха да насрочат референдум за 9 ноември 2014 г., за да разберат какъв е точният размер на подкрепата за отделяне.

Международната общност по-скоро подкрепя референдума, така както подкрепяше този в Шотландия през септември или този в Квебек отпреди няколко години. Действително отчитането на общото мнение би било необходима стъпка преди взимането на информирано решение за следващи действия. Все пак испанското правителство не позволява на каталунските власти възможността да проведат референдум с незадължителни последствия - нещо, което е абсолютно законно според чл. 92 и чл. 150, т. 2 от испанската конституция. Каталунското правителство все пак реши да продължи натиска и да организира вот, след като хартата за самоуправление на Каталуния дава



право на регионалните власти



да организират "популярни консултации". Испанското правителство отнесе това решение към Конституционния съд, който замрази временно референдума, докато не вземе решение.

Ползите и вредите от независимостта още се обсъждат сериозно от политици, учени, медиите и обществото. Проучванията на международни институции потвърдиха силата и жизнеспособността на местната икономика и Каталуния вече може да разчита на солидна и ефективна институционална структура, която може да заработи веднага.

В контраст на това испанското правителство, подкрепено и от голяма част от политическата опозиция, не само отрича възможността за гласуване, но и отказва да представи предложение, което да направи съжителството на каталунци и испанци по-удобно. Освен за малцинството от испански националисти поддържането на статуквото не е опция за Каталуния. А за останалите от юнионисткия лагер някои предложения от Мадрид биха изглеждали като протегната ръка към тези, които искат да гласуват против независимостта, но и да знаят за какво точно гласуват. Предложение от Мадрид би балансирало и сегашния политически дебат. Отказването да ангажират каталунците в решенията е лош начин да се справят с проблем, който просто няма да изчезне. Дори ако движението за независимост бъде потиснато, в крайна сметка то отново ще се прояви и вероятно дори ще бъде по-силно.

Ако каталунците наистина изберат независимост - дали защото вярват, че е най-доброто решение, или просто защото нямат друга опция, - ще бъде в интерес на всички (Каталуния, Испания и Европа) да осигурят бърз и безпрепятстван преход. Един референдум би направил възможен подреден процес на отделяне, позволен от Испания и наблюдаван от международната общност, което не би трябвало да причини сътресения. Забраната на каталунците да изразят себе си, от друга страна, може да създаде хроничен извор на безпокойства в Южна Европа, която има сериозна нужда от стабилност.