|
| Калин Донков |
По принцип мисленето не е за всеки ден. Ще ви спомня притчата за писателската жена. Навярно я знаете - пак от мене. Не е точно Соломонова притча, но работи...
Писателят седи в стаицата си и пописва нещо, съчинява. Стопанката му безшумно шета из къщи, бърше прах, ослушва се. По едно време звукът от пишещата машина секва. Пауза. Проточва се, тишината се сгъстява. Жената не издържа:
- Не чувам машинката - нервно вика тя. - Какво става?
- Мисля - отговаря писателят. - Размишлявам...
- Не мисли, а пиши - тросва се жена му. И машинката послушно се пробужда...
По нашите земи мисленето пречи на живота
По нашите земи и в наши дни. Нито помага за свързването на двата края. В бизнеса и в политиката е просто излишно: знае се и какво, и срещу какво, и за колко. Другояче не можеш го измисли, ако ще и да си Айнщайн. Впрочем, Айнщайн не, но Нютон също не го е мислил. Паднало му върху главата, от ябълката. Под ябълката стават какви ли не исторически и библейски чудесии - англичанинът открил закона за гравитацията, а първото семейство открило... знаете какво. И тук на мнозина все по нещо им им пада отнякъде - от Тато, от Меркел, от някоя банка. Това за банката не го четете, забранено е от закона. (За банките или добро, или нищо.) То и купуването и продаването на гласове е забранено, затова не ви занимавам. Иначе ехе-е, какво щяхте да чуете.
В самото начало на петъчните "Нерви и утехи" пак тъй ви разказвах за един гражданин, когото дълги години бърках с мой позабравен състудент. Бърках го колкото да се поздравяваме в трамвая, но не си проговаряхме, нищо не си казвахме, по-често си кимвахме въпросително и красноречиво повдигахме рамене: "Как е?" и "Нищо за отбелязване". Годините минаваха, веднъж видях некролог на състудента си с трите му имена и разбрах, че това не е човекът от трамвая. Човекът от трамвая си беше жив и здрав, продължих да го срещам и по старому го поздравявах. Видях го веднъж в едно бистро край Римската стена, беше със слушалки на ушите. Тогава със слушалки се разхождаха тийнейджърите, слушаха допотопни от днешна гледна точка устройства - уокмени. Възрастен човек с уокмен все още будеше усмивка. Може би затова на тръгване мъжът се спря при масата ми, посочи джобчето на ризата си, където беше касетофончето и обясни: "Това е, за да не мисля". Беше си уредил въпроса...
Отучвахме се да мислим почти едновременно, всенародно. Резултатът е внушителен. Държавата на мислещите хора не изглежда като нашата.
Времето на мислещите хора не отлита тъй безрезултатно като нашето
Няма нищо необяснимо в това - с един само ден за размисъл годишно.
Спомняме си колко много и усилено мислехме за бъдещето преди четвърт век. Оказа се, че не сме мислили правилно. А може би мечтите въобще не са мисли! Разочарованието ли ни отучи от мислите? Вярвахме в утрешния ден, но и вярата, излиза също, не е мисъл. А заблудите? А надеждите? А плановете за светлото утре? За слънцето на нашата улица? Това мисли ли бяха или сънища?
Та за утрешния размисъл. Един ден - за кое по-напред. Всъщност ние за тези хора, които утре чакат да влязат в парламента, сме мислили предостатъчно. Повече, отколкото заслужават. И винаги късно - след като вече сме ги за зла чест избрали. Още в понеделник сме се питали: каква я свършихме в неделя? А после все същото: откъде се взеха? Коя ги майка ражда такива? И също: Господ ли ни с тях наказва?
И като доказателство, че населението все пак мисли, след всеки избори терминал 2 се пука по шевовете.
Което само показва, че в България след деня за размисъл неизбежно идва сляпата неделя...
- Колкото - толкоз, каквото - таквоз, докъдето - до там.
и грижовен баща на полазилите изпълнителната и местна власт СИВИ (като образователно, професионално и нравствен портфолио) двукраки КАЛИНКИ, маршеруващи под СИВОТО знаме на ПП ГЕРБ...