Ликвиден капан (liquidity trap) в кейнсианската икономика се нарича ситуацията, при която ново увеличение на паричното предлагане не води до намаление на лихвените проценти - количеството пари расте, лихвеното ниво остава неизменно. В тази ситуация инструментите на паричната политика за стимулиране на икономическата активност вече не действат, лихвата е ниска, близо до нулата, а икономическите агенти предпочитат да държат налични пари и губят интерес да влагат парите си в лихвоносни активи. В икономика, паднала в ликвиден капан, почти целият свободен доход се спестява, а инвестициите са минимални. Тук няма да разискваме този добре известен феномен, а един друг - уникалния



български модел на ликвиден капан



Законодателните промени от 1997 г., с които се въведе валутният борд, наложиха тежки репресивни ограничения на банките в страната. За да се предпази валутният борд от изкушенията на кредитната експанзия, беше забранено не само текущото рефинансиране на банките от централната банка, но бе изцяло елиминирана важната функция на кредитора от последна инстанция. Писаният под диктовката на МВФ нов закон за БНБ забрани на централната банка да кредитира банките по какъвто и да е начин (чл. 33, ал. 1). След остри, но малобройни критики (главно моя милост), при обсъждането на законопроекта и след купища аргументи, че банкова система с частични резерви (fractional reserve banking) е невъзможна или най-малкото екстремно рискова без кредитор от последна инстанция, т.е. без възможност за ликвидна подкрепа на банките при криза на банковата система, в закона бе допуснато "изключението" (чл. 33, ал. 2), което уж решава проблема и уж позволява намеса на централната банка при системни кризи (пр. като юнската).



Възможността за подкрепа е блъф,



разбира се. Законът налага такива ограничения за ликвидна подкрепа, че намесата на БНБ и в най-острата системна криза остава напълно забранена. За да получи помощ, една банка трябва да докаже, че е платежоспособна (т.е. че помощ не й трябва), и трябва да предостави за обезпечение на ликвидната инжекция от БНБ "злато, чуждестранна валута или други подобни бързо ликвидни активи". Ясен случай на законодателно лицемерие. Та нали, ако банката има злато, валута и бързо ликвидни активи, по-бързо и по-изгодно ще ги продаде; срещу получената сума в евро БНБ е длъжна да й преведе левове по фиксирания курс. Никаква подкрепа никому при никакви обстоятелства БНБ не може да окаже, докато законодателният блъф е в сила. Сравнете това с политиката на ЕЦБ, която в последните години на криза и депресия драстично свали изискванията за качество на активите, които приема за обезпечение, и помпа еврозоната с трилиони евтина ликвидност (лихвата е близо до нула). Не бих гадал колко банки и фирми щяха да са фалирали в САЩ и еврозоната, ако централните банки не отпускаха щедри "количествени облекчения" (quantitative easing). А въпреки кризата и депресията в България



ликвидната репресия продължава



Имаше няколко опита правителството да замени БНБ като кредитор от последна инстанция, като депозира в банки част от фискалния резерв. Всички те срещнаха лют отпор от МВФ и от нашенски хардлайнери. Ние сме единствената държава, която си забранява да финансира собствената икономика със собствените си пари и се е самозадължила да държи фискалния си резерв единствено в чужбина, да финансира (почти) без лихва чужди икономики. Най-мощният тласък на българската парична антиполитика от вида "болен здрав носи" даде Брюксел. Комисията "Барозу" реши, че ако българската държава пласира фискалния си резерв в български банки, това било "държавна помощ". "Държавна помощ" била и ликвидната подкрепа за банките, нападнати по разбойнически начин от медийни, политически и разни икономически субекти с нескрит интерес да дестабилизират банките в страната, вероятно с надежда да падне валутният борд. Тогава нови кредитни милиардери ще връщат заемите си в обезценени левове. Това не е ли "държавна помощ"? Надявам се скоро най-сетне и ние



да се озъбим на Брюксел



и да оспорим абсурдното тълкуване, че ликвидната подкрепа за банките е "държавна помощ" по смисъла на чл. 107 от договора за функционирането на Европейския съюз. Не е. И можем да докажем, включително пред Съда на ЕС в Люксембург. Инак трябва всяка централна банка да иска разрешение от Брюксел, за да рефинансира търговските банки в страната си. Такъв абсурд никой не би допуснал. Кризата от юни доказа, че е време



да създадем държавен фонд за рефинансиране,



който да управлява текущия фискален резерв, а защо не и натрупания в БНБ излишък от обезпечение на левовете в обращение и да рефинансира банките при условия, подобни на онези, които ЕЦБ прилага в еврозоната. Интересен е унгарският опит, там имат такава схема за рефинансиране - а Брюксел дума не обелва, че това е "държавна помощ" за унгарските банки. Защото не е.



Рисков, скъп, репресивен и депресивен



е българският експеримент. Лишени от възможност да получат ликвидна подкрепа, българските банки са принудени да поддържат свръхликвидност. За банките в еврозоната е достатъчно да имат в наличност 10-15% от получените депозити. Българските банки трябва да държат 30%. Това оскъпява кредита: само 70% от депозитите в банки "работят" в кредитния портфейл. Но в случая КТБ видяхме, че при мощна и продължителна атака дори 30% ликвидност не стигат. Без кредитор от последна инстанция банковата система си остава изложена на риск при враждебни нападения, дори да държи свръхликвидност. Този риск ще отпадне, като влезем в еврозоната. Дотогава трябва да имаме собствен фонд за ликвидна подкрепа на банките.