|
| Главна цел на войните на цар Самуил е обединяването на всички южнославянски племена в единна държава, това показва походът към Коринт през 996 г., както и неудържимото напредване на българската войска сред западните балкански славяни. Чрез завоюването на значителна част от Тесалия цар Самуил прави опит, може би, да повтори Симеоновия поход към малоазийския бряг, като заобиколи Цариград и обкръжи впоследствие византийската столица с помощта на малоазийските славяни. |
Макар поне относителната хронология на събитията около средата на втората половина на Х в. да е сравнително общоприета, никак няма да е възможно да се твърди, че това съдбоносно за България време е изцяло просветлено. И това на първо място се отнася до възникването на движението на синовете на къмет Никола. Ако четем вдълбочено, ще открием с изненада, че летописецът Йоан Скилица всъщност двукратно пише за това възникване - веднъж около завземането на Велики Преслав от войската на княз Святослав Игоревич и смъртта на цар Петър в началото на 969 г. (или през 970 г.; вж. Петър Петров, 1960) и втори път след смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 г.
Повече е прието е да се смята, че летописецът се е пообъркал (Сърджан Пириватрич, 1997) тук, или пък неговите преписвачи, понеже оригиналът на произведението му "История на гръцките императори в Цариград" не се е запазил до наши дни - произведението познаваме по седем ранни преписа до ХIV в., от които Охридският се намира в Националния исторически музей-София. Ще твърдим тук и насетне, че няма никакви причини да се приема наличието на такова объркване, и това ще стане ясно наверно по-долу.
Не може да не направи впечатление, че и двете сведения на Скилица се появяват в критични за българската държава времена, в които централната власт е напълно парализирана. При първото споменаване през зимата на 969 г. (или през 970 г., това уточнение да се подразбира винаги по-долу) столицата Велики Преслав е завладяна от войската на княз Святослав, а цар Петър току-що се е поминал. При второто споменаване през 976 г. поне Източна България е изцяло и от няколко години в границите на Византия и даже е прието да се твърди, че България вече не съществува.
И в двата случая Йоан Скилица използва някаква форма на съществителното apostasion за да обозначи началото на движението на къметските синове. Вече повече от век е прието тези езикови форми, които се намират у Скилица, да се превеждат като "въстание". Тук и насетне няма да се съгласим с този превод не само защото най-често във византийския език apostasion означава "отмятане, отцепване, разделяне" (вж. Е. A. Sophocles, 1888/ 1914), а доста по-рядко значи "въстание", но и по две други причини.
Отдавна е отбелязан известен архаизъм, характерен за летописта на Йоан Скилица - както като език, така и като структура, а в старогръцкия език обсъжданото съществително, или неговите форми, само веднъж са употребени със значение на "въстание" - у Плутарх (40 г. н. е.-120 г. н. е.), всички други значение са значително по-често срещани (И. Х. Дворецкий, 1958; Liddell-Scott-Jones, 1843).
Не само езикови могат да бъдат основанията ни за да отхвърлим веднъж завинаги тези несъществуващи въстания, но и чисто исторически. Нека видим първоначално как изглежда времето на първото възникване на движението на къметските синове през 969 г. Столицата Велики Преслав е превзета, цар Петър вече не е жив, а престолонаследникът Борис и брат му Симеон Роман са заложници в Цариград - на практика централната власт в България не съществува. И точно в този момент един от най-значителните областни управители, или неговите синове, поемат управлението на цялата държава. Нека не забравяме, че днешната област Македония е второто етнообразуващо ядро на българската държава и независимо дали къмет Никола има за свое седалище Средец или пък друг по-южен български град, създаденото безвластие задейства резервното държавно управление.
Доказателство за отсъствието на "въстание" и прочее бунтове е незабавното затихване на движението на къметските синове веднага след завръщането на законния владетел Борис и коронацията му във Велики Преслав. Ако ставаше дума за някакво разбунтуване, то нищо не можеше да попречи този бунт да се развие при изключителната слабост на новия владетел. Впрочем, уважение и безпрекословно подчинение на законния владетел Самуил ще показва до сетния час на злощастния цар Симеон Роман и ще сложи короната на българските царе чак след смъртта и на последния представител на Крумовия владетелски род. Трудно е да се открие такава вярност в цялата кървава история на Средните векове, та и затова е толкова безсмислен битуващият и до сега превод на основния исторически извор за тези събития за някакво несъществуващо въстание на синовете на къмет Никола през 969 г.
За да проучим второто споменаване у Скилица за "въстание" на къметските синове, отнасящо се към 976 г., ще трябва да започнем от превземането на Велики Преслав от византийската войска под предводителството на император Йоан Цимисхи (969-976) през 971 г. Изворите дават твърде опростена картина на тези събития, нахвърляни набързо - императорът превзема Велики Преслав и земите до Дунав и се завръща в Цариград за да отбележи подобаващо своя триумф. От старите текстове никак не става ясно каква е съдбата на обширните земи на българската държава, сякаш византийците се задоволяват единствено с източните български земи, при това съвсем не изцяло, останалите две трети от България увисват в небитието, ако се предоверим на същите писания.
Няколко скорошни археологически находки от земите около днешната българо-сръбска граница ще ни помогнат да определим засега размерът на византийското завоевание през 971 г. Два византийски печата - на протоспатария Йоан, катепан на Раса, и на протоспатария Адралест Диоген, стратег на Морава ни принуждават да вярваме, че византийската войска продължава настъплението си в земите между Стара планина и река Дунав през 971 г. и достига до поречието на р. Морава, където е установена византийска власт.
Тези археологически находки обаче не могат да дадат отговор на въпроса какво е управлението в останалите земи на българската държава - на юг в Македония, и още по на юг, и на север-североизток в Отвъддунавска България. По всичко личи, че там продължава да действа законна българска власт, представлявана, несъмнено от къметските синове Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
Ще се опитаме тук да предположим, че новата българска власт поема все пак определени задължения пред византийския император Йоан Цимисхи, може би близки до васалитета. След смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 г., както любезно и справедливо ни осведомява летописецът Йоан Скилица, къметските синове, които управляват България между 971 и 976 г., очевидно намират сгоден случай да се отметнат, не да въстанат, от тези си васални задължения.
Ще се наложи съвсем накратко да предположим също, че първенствуващото положение на къмет Никола сред българските областни управители, и на синовете му съответно, ще трябва да се дължи на избора на българския патриарх, който от Дръстър през 971 г. се премества първо в Средец, а после и по на юг, често сменяйки седалищата си. Струва си подробно да се спрем на тия митарства, но още от сега е ясно, че избирайки земите на къмет Никола, българския патриарх ясно показва предпочитание към един от областните управители, или пък се притаява при най-мощния от тях - трудно е да се каже кое е изначално.
Във всеки случай къмет Никола и/или неговите синове успяват да обединят българските земи, които не са завладени от византийците до 971 г., това се отнася както за Македония, за малка част от днешна Тракия, може би и за земите още по на юг, които остават български, и със сигурност за Отвъддунавска България. Впрочем обстановката е доста подобна на изместването на византийското държавно средище предимно в Никея след падането на Цариград през 1204 г. и оттеглянето там на цариградския патриарх.
Каквито и да са задълженията, поети от къметските синове към Византия, те не пречат на външнополитическата активност на България, очевидно. На 23 март 973 г. български пратеници са приети от император Отон I в двореца му в Кведлинбург (днес в провинция Саксония-Анхалт в Германия). Наистина българската държавност не прекъсва през Х в. нито за миг, време е твърдо да възприемем това.
* * *
Ето как се оказва, че въстание всъщност Давид, Мойсей, Арон и Самуил няма срещу кого да подигат - нито през 969 г., нито през 976 г., през 976 г. те просто се отмятат от някаква договореност с Византия, която ограничава независимостта на България. Така изгубването на значителни български земи между Дунав и Стара планина, съставляващи първото и най-старо етнообразуващо ядро на българската държава, задейства изключителните защитни механизми на българската държава, привеждайки в действие държавнотворческата енергия на второто етнообразуващо ядро в Македония.
Впрочем, ако се вгледаме внимателно в картата на Самуиловите завоевания, които в общи линии остават за кратко и при неговите двама наследници, ще установим, може би, че основният замисъл на цар Самуил е заимстван от идеята на цар Симеон (вж. Свързани текстове) да обедини трите етнообразуващи ядра на българската народност - в днешна Североизточна България, в Македония и в Мала Азия. Това предположение, което направихме тук доста отдавна и в което продължаваме да вярваме, може да обясни несломимата енергия на цар Самуил, при него българската войска стига до вратите на Морея - чак до Коринт, за да съедини всички сили, включително и на славяните от Епир, Тесалия и Морея, за пореден щурм, който трябва да стигне до третото огнище на българската народност в Мала Азия и да се съедини с него.
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=439715
http://www.segabg.com/article.php?id=719592
http://www.segabg.com/article.php?id=711270
http://www.segabg.com/article.php?id=710327
http://www.segabg.com/article.php?id=709218
