В средата на април 2003 г. германският автор Ханс Магнус Енценсбергер публикува своя статия в ежедневника "Франкфуртер алгемайне цайтунг", в която възхваляваше свалянето от власт на Саддам Хюсеин. Той пишеше за своята дълбока радост, когато научил за края на жестоката диктатура в Ирак. Статията беше изпълнена с подигравки към скептиците, които предупреждаваха, че инвазията на американския президент Джордж У. Буш не е разумен ход.

По това време бях развълнувана от статията на Енценсбергер. Той беше един от малкото, дръзнали да се противопоставят на почти единодушната обществена опозиция на американската офанзива в Ирак. Точно преди избухването на войната посетих Северен Ирак, бях и в град Халабджа, където Саддам е убил хиляди иракски кюрди с отровен газ през 1988 г. Газът е убил деца, които играели на улицата, и жени, тръгнали на пазар. Срещнах се с оцелели от атаката, чиито бели дробове са почти унищожени; хора, които мъчително умират в продължение на 15 години след атаката. Халабджа е символ на престъпленията, извършени от Саддам срещу собствения му народ. Въпреки че не бях привърженик на войната в Ирак, по време на визитата ми стана ясно защо свалянето на един диктатор е причина за радост.

Накрая обаче бе доказано, че скептиците са прави. През 2003 г. Енценсбергер вярваше, че са изключително преувеличени прогнозите, според които над 200 000 души ще умрат при инвазията в Ирак. Сериозни проучвания обаче показват, че броят на жертвите е значително повече за 11-те години, откакто Саддам бе свален от власт. Ирак и целият регион затънаха в хаос и анархия, създавайки условия за радикализъм, насърчаван от "Ислямска държава".

Има много причини да бъдем доволни от края на една диктатура. За едни това означава, че престъпник вече не разполага с власт и че има надежда да покълне демокрация. Някои хора също така вярват, че има нещо друго, което е по-добро от тиранията. Последното твърдение обаче не е вярно.



Каква е ролята на държавата?



Последното десетилетие показа, че има нещо, което е по-лошо от диктатурата, по-лошо от липсата на свобода, по-лошо от робството: гражданската война и хаосът. "Провалените държави", които в момента се простират от Пакистан до Мали, показват, че алтернативата на диктатурата не е непременно демокрация - твърде често това е анархия. В следващите години глобалните политики няма да бъдат определяни от противоположностите между демократичните и авторитарните държави, а от контраста между работещите и неработещите страни.

Законът е ред. Според бащата на съвременната политология Томас Хобс присъщата функция на държавата е да налага правов ред, за да подчини "състоянието на природата". В труда си "Левиатан", който пише през ХVII век, той твърди, че монополът на държавата върху насилието е законен, когато се използва за защита на живота и собствеността на гражданите. Когато държавата вече не е в състояние да гарантира ред, се появява заплахата от "война всеки срещу всеки". Последното е състояние на природата, което държавата, символизирана от "Левиатан", е натоварена да опитоми.

В труда си от 1525 г. "Против грабителските и ужасни банди на селяните" Мартин Лутер също смята, че жесток суверен трябва да сложи край на Селската война в Германия. Лутер до голяма степен съчувства на селяните, но променя мнението си заради силно разпространеното насилие и анархията, съпътстващи бунта им. Според него държавата трябва да се разправи с бунтовниците, "така както човек трябва да убие побесняло куче".

Последният път, когато в Германия има анархия за по-дълъг период, е преди 400 години, по време на 30-годишната война. В дългия период на мир и стабилност след Втората световна война ние, западняците, започнахме да гледаме на приемствеността в политиката като на нещо нормално. По време на продължилата десетилетия Студена война заплахата за Западна Европа не идваше от слабите държави, военните диктатори и терористичните организации, а идваше от комунизма. Този период бе белязан от конфронтация между западните демокрации и социалистическата диктатура: противоположното на диктатура бе демокрация.

Мирните революции в Източна Европа през 90-години на ХХ век затвърдиха това разбиране. В тези държави рухването на социалистическите диктатури не доведе до анархия, а до създаването на нов, демократичен ред. Така се създаде илюзията, че почти автоматично се отстраняват пречките да се появи демокрация.

Преходът в Русия от съветската система към демокрация се провали. След края на социализма руснаците можеха да гласуват в повече или по-малко демократични избори, а икономиката бе приватизирана. Върховенството на закона обаче не беше наложено. Вместо това своенравието и корупцията взеха надмощие; властта бе монополизирана от силните. В Чечня започна война за независимост и страната започна да се разпада.

По-късно и в Югославия стана ясно, че е доста по-лесно да се свали диктатор, отколкото да се установи демокрация. Няколкоседмичните бомбардировки като цяло са достатъчни, за да бъдат смъртоносно ранени автократичните режими - като тези, ръководени от Милошевич, Саддам, Кадафи или молла Омар - дори и в Европа, на сравнително малки територии като Босна и Херцеговина и Косово. Необходими са години, за да се създадат поне наполовина стабилни държави с приемливи демократични правителства.



Колко е важно една държава да е стабилна



Всичко това повдига въпроса дали стабилността е ценност сама по себе си. Тези, които отговарят положително, обикновено са смятани за циници, които отдават малко значение на свободата и човешките права. Неудобната истина е, че диктатурата често е предпочитана пред анархията. Ако на хората се даде право на избор между функционираща диктатура и провалена държава, диктатурата често е смятана за по-малкото зло. И голяма част от хората вярват, че в по-голяма или в по-малка степен сигурното препитание и малкото справедливост са по-важни, отколкото са индивидуалните свободи и безупречната демокрация.

Лесно е да се слагат етикети на този вид нагласи като остарели от комфорта на една западна демокрация. Когато попитах ирански приятели защо не се надигнат срещу ислямската система, която мразят, те ми отговориха, че не искат революция, тъй като тя може да влоши положението. И знаят за какво говорят - последната революция в Иран бе преди 35 години.

Политическата нестабилност ражда копнеж за ред - понякога независимо от цената - и това често създава добри условия за екстремистите. Това се отнася за Германия в края на Ваймарската република; в Русия се установява сталинизмът след революцията и гражданската война; в Афганистан бунтове избухват след изтеглянето на съветските войски и така бе стимулиран възходът на талибаните. Сега се появи "Ислямска държава" в Ирак и Сирия.

Ето защо политическата нестабилност, простираща се от Пакистан до Мали, е толкова смущаваща. В Ирак, Сирия, Йемен и Либия, централизираните правителства изгубиха контрола над огромни площи от териториите си и дори цели държави останаха без управление. Племена и кланове се бият, докато военачалниците упражняват регионален контрол - поне докато го загубят отново.

Проваленото демократизиране на Ирак и неуспешната "Арабска пролет" в Сирия подхраниха възхода на "Ислямска държава". В нито една от тези държави в момента демокрацията не е реална перспектива за постигане на успех. Най-доброто решение за Сирия - и това не е цинично да се каже - вероятно ще бъде военен преврат срещу Асад. Така страната ще се отърве от своя диктатор, а последният център на властта - сирийската армия, ще може да се справи с "Ислямска държава".



Непривлекателен, но правилен



Този аргумент не е особено привлекателен, а и е признание за безсилието на Запада - за ограничената му способност да изнася своите ценности и начин на живот. Все едно продава идеали. Този аргумент също често се използва, за да се оправдае правенето на бизнес с диктаторите, дори по-лошо, дава на тираните оправдание за собствената им политика на репресии.

Това обаче не го прави погрешен. Увеличава се броят на провалените държави по света. Според Индекса на провалените държави, изготвян от Фонда за мир, броят на държавите с рейтинг "много висока опасност" или "висока опасност" се е увеличил от 9 до 16 през 2006 г. Разпространението на демокрация и свобода обаче отбелязва съвсем лек прогрес. Според "Фрийдъм хаус" след значителното увеличаване на броя на свободните държави в началото на 90-те години от 1998 г. се наблюдава малка промяна.

Демокрацията може да функционира само в среда, в която има поне минимална стабилност. И не е необходимо сам да създадеш тази стабилност. В Ирак и Египет този процес се провали - поне засега. В Афганистан властта на бившия вече президент Хамид Карзай, който създаде условия за предаването на управлението на неговия наследник в края на септември, никога не се разпространи извън пределите на столицата Кабул въпреки огромната подкрепа на Запада. Спорно е дали рудиментарното правило за върховенството на закона, установено в страната преди 13 години в резултат на намесата на Запада, може да оцелее и след края на мандата на силите на ИСАФ в края на тази година.

Свободните държави процъфтяват в условия, които самите те не могат да си създадат, твърди експертът по конституционно право Ернст-Волфганг Бокенфьорде. Свалянето на един диктатор от власт и провеждането на избори не са достатъчни, за да се установи демокрация. Западът трябва да цени функциониращите държави в по-висока степен в бъдеще. Сега Ханс Магнус Енценсбергер възприема свалянето на Саддам и войната в Ирак като илюстрация на факта, че се налага човек да променя мнението си.