|
| Димитри Иванов |
...По това време пред един от слизащите ескалатори в НДК аз срещнах позната колежка преводачка. Тя беше с трима непознати за мен: момиче и две момчета. Тя каза:
- Джимо, разгеле. Ако си към центъра, откарай андерсенчетата.
- Кои ?
- Андерсенчетата. Не знаеш ли фирмата за финансов одит "Артър Андерсен" от Чикаго?
Не я знаех. Докато возех андерсенчетата към центъра на София, те ми обясниха, че тяхната фирма "Артър Андерсен" била дъщерна на "Standard & Poor's", която като "Moody's" определяла кредитните рейтинги. Андерсенчетата не ги определяли, те били като лекарите, които след цялостен "all-round check-up" давали или не давали "a clean bill of health" на компании или на държави, а шефовете им в "Standard & Poor's" или "Moody's" запазвали или снижавали, или повишавали рейтинга на съответната компания или държава. Те самите били само "paraplanners" и шефовете им решавали, но и те можели да подсказват какво аджеба да направи една компания или държава, че да получи "a clean bill of health". После, като следях международните новини, научих, че през 2002 г. холдингът "Артър Андерсен" се издънил, защото срещу не се знае за колко пари под масата дал "a clean bill of health" на компанията "Eнрон" и "Eнрон" се издънила.
Андерсенката беше хубавица, тя се казваше Санчита. Двете момчета paraplanners й казваха Санчо. Тя безцеремонно ме попита защо карам такъв стар VW-пасат и момчетата "paraplanners" й обясниха, че е върховен шик да караш "vintage car". Спрях моя ""vintage пасат" пред Агенцията по приватизация, високата сграда на ъгъла на "Левски" и "Аксаков", защото Томски и аз бяхме в същата сграда, когато правехме нашия телевизионен "Наблюдател". Както обикновено бяхме закъснели да подготвим предаването. Санчо ме попита бързам ли. Казах, че да. И тя бързала. Затова да се разберем без много приказки да превеждам на предстоящата й среща с El Vampiro.
- С кой?
- С мистър Ten Percent, подсказаха ми момчетата.
Нямах нищо против да се разберем без много приказки с хубавата Санчо, но загрях, че й предстои среща с вицепремиера на България, и казах, че не познавам никакви вампири. Тя излезе от колата ми, без да каже благодаря, задето ги откарах тримата до центъра, тя дори не ме удостои с поглед.
Парапланеристите са друга порода. Ако не можеш да летиш на сън, можеш да летиш буден. То е като летенето на сън - приятно и безопасно, макар че по второто може да се спори. Купуваш си парапланер. Сгънат, той се побира в раница. Това е едно предимство пред кайт-сърфинг; сърфът не можеш да го сгънеш и сложиш в раница, а с парапланера можеш да излетиш от близкия баир или от далечната планина. Можеш и в тандем в двуместен парапланер, единият (Вие или аз) само се вози в сбруята, а другият, опитен пилот, управлява парапланера да не се заплетете в клоните на дърво, в жиците на далекопровод, да не приземите двамата на гърба на пасяща в полето крава или на автомобил, фучащ по околовръстното при Драгалевци. Момчетата парапланеристи Ви вземат само 100 лева на полет от 15-20 минути; когато отидат отново в САЩ, там те ще вземат $15, защото в US го имат за нищо работа парапланинга, летят даже хора в инвалидни колички. Това е The Spirit of America, истинският американски дух, който открай време харесвам; не харесвам плужеците, които сега лазят пред НАТО и САЩ. Лазят публично в политиката, лазят анонимно във форума. Те, понеже са плужеци, не летят, те винаги лазят; сега лазят пред НАТО и САЩ, преди лазеха пред СССР. Какво да правим ние, които не умеем да лазим, нито умеем парапланинг, нито кайт-сърфинг, който също е суперспорт - потегляш от брега, стъпил на сърфа, тегли те вятърът, който си уловил с хвърчилото (кайта), летиш над вълните.
Аз си измислих какво да правя, защото, както е казал класикът, "Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се". Щях да се удавя професионално, понеже достойнството ми попречи да оцелея. Щях да се прехвърля от БТА в телевизията, началниците ми извъртяха номер. Между БТА и телевизията е Перловската река и приятелят ми Петко Бочаров каза: "Джимо, голям плувец, а се удави в Перловската река". Находчив е Петко, неговото "Да, ама не" стана легенда и аз продължих да го обичам, не само защото е находчив, а защото той ми помагаше и защото имахме едни същи гаджета едновременно и не се ревнувахме и защото такива са истинските приятелства.
За да не се удавя в Перловската река, измислих да правя телевизионно предаване "The Thrill Seekers", "Търсачите на силни усещания". Имаше роман на Александър Грийн "Бягаща по вълните". Имаше по този роман черно-бял съветско-български филм на режисьора Павел Любимов с музика на Ян Френкел, имаше във филма български артисти като Сава Хашъмов и Йордан Матев, говорещи български разбираемо, за разлика от сегашните "актьори и актьорки", които се мислят за артистични, понеже мънкат неразбираемо. Аз пък направих "Търсачите" и с нулева реклама и самореклама - почти не се мярках в кадър - обяснявах какво правят "The Thrill Seekers": един се плъзга по водата на ходилата си без водни ски, друг - skydiving и т.н. Когато по ефира вървяха "Търсачите на силни усещания", по българските градове, градчета и села не вървяха момчета; всички бяха вкъщи пред черно-белите екрани и гледаха търсачите. Иван Славков казал: Тоя Джимо да идва моментално в телевизията, тия от ЦК да си еб ....
Но аз не успях да направя най-хубавия епизод на "Търсачите", който си бях наумил. Той щеше да е за генерал Владимир Стойчев, комуто онзи ден откриха паметник. Още не съм видял паметника. Генералът носеше фуражката си неуставно килната, сабята му беше с един пръст по-широка от стандартните български кавалерийски саби. Дърво и камък да се пука от студ, той без мундир, само по куртка. Призори от прозореца на моята детска стая срещу "Попа" го виждах да се задава бегом откъм ул. "Паренсов", бос, по фланелка и гащета към стадиона, който тогава се казваше "Юнак", а не стадион "Левски". Беше нисичък, наперено изпъчен и с тънки, малко криви O-Bein крака на кавалерист. След години влязох в кабинета му на ул. "Ангел Кънчев", където той беше шеф на БОК (Българския олимпийски комитет). Там имаше купи и трофеи за всестранна езда, за кункур-ипик и за обездка от къде ли не. Имаше и от олимпиадата в Берлин през 1936 г., където се състезавали той, Лекарски и Малакчиев, бащата на моя пръв приятел скулптора Галин. Иван Славков, когато стана шеф на БОК и ни посрещаше Томски и мен, казваше: "Джимо, ето ти уиски, пий, пуши, само няма да сядаш на стола на генерал Стойчев. На него и аз не сядам."
Преди да е шеф на БОК, генералът беше военен аташе във Вашингтон. Военният аташе, знаете, е официален шпионин, ФБР го следяло, естествено. Феберето установило, че той от време навреме пътува инкогнито. Но не ходи в щати, където има военни бази или други обекти, а там, където има родеос - симпатичните народни празници, на които хората се веселят, и всеки, който и да е - каубой, гаучо, ранчеро или друг говедар - може за парична награда да се състезава за колко секунди ще свали с ласото биче, ще се задържи на гърба на необязден кон и т.н. И тайнственият каубой (носител на олимпийски награди по езда) събирал очите на говедарите как не пада от коня и отнася паричната награда. Това беше епизодът от "The Thrill Seekers", който аз мечтаех да направя и не успях. Било каквото било; всички сме летели на крилете на нашите мечти, а в живота става иначе. И аз като форумеца borony на сън летя в стил бруст. А нито бруст, нито бътерфлай, нито делфин плувам. Само 1500 метра crawl, най-мързелашкия стил. Лазя. Crawling означава лазене.
DI copyright
