Става дума за пари и за наредба. И двете - държавни. Парите са отдавна определени, разпределени и изхарчени. Наредбата е по-устойчива на времето и е изменяна само веднъж, но за сметка на това - ключово. Но и да не беше, въпросът е не какво е написано в текста, а кой как го чете и тълкува. Българската съдебна практика (а вероятно и не само тя) показва, че една и съща разпоредба може да бъде прочетена съвсем различно от двама съдии. Резултатът е, че човек се чуди не само на кого да вярва, но се обърква и кое е престъпление и кое не. А на въпроса: "Редно ли е държавен служител сам да определя бонусите, които ще получи?", се отговаря: "Зависи кого питаш".

Различни присъди по един и същи казус не са рядко срещано явление. Прекрасен пример е делото "Соло", по което на първата инстанция подсъдимият бе напълно оправдан по обвиненията за две убийства и един опит за убийство, а втората и третата го осъдиха на доживотен затвор. Но наличието им не е повод за радост, а тъкмо напротив.

Миналия октомври Софийският градски съд (СГС) осъди бившата шефка на Агенцията по вписванията Виолета Николова на 5 години затвор за това, че е присвоила 48 хил. лв. от бюджета на структурата, която оглавяваше. През юни 2014 г. втората инстанция - Софийският апелативен съд - напълно я оправда по същите обвинения.

Случаят с Николова предизвика сериозен обществен отзвук. Тя бе уволнена от бившия правосъден министър Диана Ковачева заради това, че си бе дала бонусите сама, със собствените си заповеди. Общата стойност на допълнителното материално стимулиране (ДМС) бе общо 73 хил. лв., но 25 от тях бяха с разрешението на бившия правосъден министър и сегашен вицепрезидент Маргарита Попова. Подсъдими заедно с Николова са бившата финансова контрольорка на институцията Тотка Стоилова и шефката на отдел административно обслужване и връзки с обществеността Раина Иванова.

Тежката присъда на СГС бе странна на фона на искането на прокуратурата тя да е условна. Така или иначе обаче, крайното решение бе взето от състав с председател съдия Десислав Любомиров. Всъщност



големият спор по това дело се върти около две разпоредби



от наредбата за изчисляване и разходване на бонусите в агенцията. Средствата за "допълнително материално стимулиране" (ДМС) са в размер на 25% от таксите, които агенцията събира, както и от глоби. За 2011 г. те са 2 млн. лв. Според чл. 11 на тази наредба бонусите на директора и зам.-директора на агенцията се определят от правосъдния министър, който е принципал на агенцията всеки месец до 15-о число. Според чл. 8 на същата наредба обаче "неразпределените средства могат да бъдат разпределени ежемесечно, на тримесечие или в края на годината от изпълнителния директор". Именно по силата на тази разпоредба Николова си дава парите сама на себе си.

И тук възниква големият спор. Естествено е, че няма как да се разсъждава дали една разпоредба от нормативен акт е по-силна от друга разпоредба от същия нормативен акт. Ако става дума за сравнение между текстове на наредба и закон, работата е ясна. В случая обаче не е така. Затова и двете инстанции започват да тълкуват текстовете, както и философията на наредбата. И стигат до учудващо различни изводи.

Според съдия Любомиров от градския съд Николова е присвоила средствата, нарушавайки разпоредбите. В мотивите си той посочва, че тя е



имала правото единствено да разпредели неизразходваните



средства за ДМС между различните групи служители - от главен секретар и директори на дирекции в централната администрация, през регионални директори, началници на сектори, длъжностни лица по регистрацията, служители - общо 6 групи. Директорът на агенцията, т.е. Николова, е имала право и да определи размера на бонусите на подчинените си. За нейния собствен, както и за този на заместника й обаче, решава министърът. Това е записано в чл. 11 на същата наредба. Т.е. след като не е следвала указания ред, е извършила престъпление. Воден от тази логика съдия Любомиров произнася тежката осъдителна присъда. Той отхвърля правото на Николова да "тълкува" закона, какъвто аргумент посочват адвокатите й, защитавайки тезата, че бонусите са дадени, след като тя се е позовала на разпоредба, която й позволява да разпределя средства.

"По делото няма събрани никакви доказателства, а и липсват каквито и да било данни за това подсъдимата да има дефицит в интелектуалното си развитие, който да не й е позволявал да разбира, че сумата за материално стимулиране, която сама си е определила, е надхвърляла от три пъти до почти десет пъти размера на трудовото й възнаграждение за съответния месец", пише в мотивите си съдия Любомиров. И добавя, че бонусът, който Николова сама си е определила, е бил четири пъти по-голям от последния, разрешен й от правосъдния министър.

Тримата апелативни съдии Иво Вапцаров, Стефан Илиев и Калинка Георгиева, гледали делото на втора инстанция обаче, не мислят по този начин. Водени от принципа, че всичко,



което не е забранено, е позволено, те отхвърлят присъдата



"Този принцип е познат и възприет още в античността, заляга и в римското право и една от основите на съвременните правни системи, каквато е и правната система на Република България. Принципът е бил възпроизведен изрично в чл. 5 и прогласен от Декларацията за правата на човека и гражданина по време на Великата френска революция", пишат те. Всъщност апелативният съд приема, че наредбата не забранява на Николова сама да си определя бонуса. Да, в нея пише, че ДМС-тата на директора и заместника му се определят от правосъдния министър, но пък, от друга страна, на самия директор е позволено да разпределя неизразходвани средства. Т.е. и министърът, и директорът имат право. Ключовото в случая е една промяна в наредбата, направена година след издаването й. Дотогава текстът гласи, че неразпределените средства могат да бъдат разпределени "по реда на тази наредба", т.е. директорът е бил задължен да чака министерска воля за собствения си бонус. След 2005 г. обаче ситуацията е различна, излиза от решението на апелативните съдии. И така Николова е невинна. Нещо повече, няма начин да се разбере защо е била направена подобна промяна. За разлика от законите, приемани от парламента, където вносителите им обявяват своите мотиви, при наредбата няма такова задължение. Достатъчно е само правосъдният министър да прецени, че подобно нещо е нужно, и да подпише. 2005 г. вече е далечна, никой никога няма да седне да се рови и да търси причината. А и да го направи, едва ли ще стигне до истината. До август 2005 г. министър е бил Антон Станков, а след него проф. Георги Петканов. Не че това има някакво значение. Този факт просто добавя частица към хаоса.

Всъщност, в мотивите си апелативният съд подчертава един абсурд, макар да го прави завоалирано. Не може правосъдният министър (както направи Диана Ковачева) да твърди, че Николова е извършила нарушения, след като се е възползвала от промяна, направена пак от правосъден министър. А дали се е възползвала умишлено, дали са й били известни тези подробности около промените, дали като юрист е могла да предвиди какво точно ще се случи, дали, накратко, е зъл гений, родил пъклен план - няма никакво значение. "Настоящата инстанция намира за нарушение на добрите нрави извършеното от изпълнителната директорка - определяне на парични средства в значителни размери в полза на самата себе си, но както бе посочено по-горе, начинът, по който е разпределила средствата, не противоречи на инкриминираните й норми", е тежката дума на апелативния съд. Все пак тя може да се обжалва. Каквото и да каже върховният съд обаче, единствената полза от окончателната присъда ще е краят на този фарс.