|
| Много министри на правосъдието идваха и си отиваха с призиви и обещания за така и несполучливата радикална съдебна реформа. |
Правосъдният министър не само ги бил запознал със съдържанието на проекта за актуализация на Стратегията за съдебна реформа, но и ги е уверил, че по проекта у нас тече сериозна дискусия в съдебната система.
"Нашата цел е да покажем, че сме наясно с проблемите и имаме ясна посока за решаването им,
без да сме си поставили нереалистични цели,
обяви оптимистично Иванов след брюкселската си среща.
Всъщност именно правосъдният министър най-много и упорито говори напоследък както за нуждата от съдебна реформа, така и че България имала "необходимия ресурс и възможност да отбележи видим прогрес в тази насока". В общи линии това правеха след изборите и представители на Реформаторския блок, които дори в един момент обявиха, че няма изобщо да преговарят за правителство и за съвместно управление, ако не получат обещание за голяма съдебна реформа. Подобни тези развиваха и повечето политически сили, но основно преди изборите.
Така поредният балон за това как ще има някаква промяна в съдебната система полетя във въздуха. И започна бързо да издиша. Първо, Бойко Борисов показа завидни конституционни и правни познания, като обяви, че имало решение на Конституционния съд, което блокира нещата, и трудно може да се говори за кардинални промени, още повече те да бъдат поставяни като условие за управление. После прокуратурата за пореден път даде да се разбере, че е против пипането на нейното място и на независимостта й в рамките на съдебната власт. Самите реформатори пък вече изобщо не говорят със същия апломб за съдебна реформа.
Всъщност политическите и магистратските елити се активират по тази тема обичайно преди избори и покрай мониторинговите доклади на Еврокомисията, които вече осма година са смразяващо критични. На практика има единно мнение, че нещо радикално трябва да се промени в съдебната система. Но всички идеи и намерения бързо се вкарват и удавят в политическото и законодателно блато.
Допълнителен проблем създават и две решения на Конституционния съд. Първото от тях е тълкуване на конституцията от 2003 г. по искане на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. С него на практика бе казано, че
само Велико народно събрание може да направи съдебна реформа
Решението даваше знак, че ако обикновен парламент започне да пипа радикално в съдебната система, то КС ще отмени промените. Точно в този момент обаче трябваше да се направят промени в основния закон по линия на съдебната система, за да се затвори Глава 24 "Правосъдие и вътрешни работи" в договора за присъединяване на България към ЕС. По общо мнение те бяха козметични. Освен това куп политици и магистрати сториха и невъзможното тогава, за да бъдат приети поправки, които по никакъв начин не се отразиха на реалното състояние на съдебната власт. И въпреки че уж се облекчиха процедурите и се обогатиха основанията за дисциплинарни мерки срещу подкупни и мързеливи магистрати, че бе ограничен имунитетът на съдии, прокурори и следователи, едва ли има някой, който с ръка на сърцето да каже, че нещо се е променило на практика.
После дойде 2005 г., когато Върховният касационен съд поиска от КС ново тълкуване на конституцията по линия на съдебната реформа. Ставаше дума уж за опит да се преодолее блокиращото решение от 2003 г. Въпросите обаче бяха поставени толкова общо, че новото решение на КС изобщо не отвори вратата за радикална съдебна реформа. Нещо повече. Въпросното питане и решение дори още повече бетонира статуквото в съдебната система. Защото например и тогава КС обяви, че обикновен парламент може да преструктурира само вътрешно прокуратурата, но в никакъв случай не бива тя или нейни части да се вадят от съдебната власт, както да се пипат правомощията й. Ако се пристъпи към такова действие, то е в правомощията единствено на ВНС, обяви КС и през 2005 г. На практика тогава излезе, че е позволено единствено обикновен парламент да прави специални отдели в прокуратурата, както и да запише, че в България съди само съдът.
Това, което КС позволи на обикновено Народно събрание, бе витиевато формулирано -
може да прави "промени в съдебната власт, които са насочени към преструктуриране, оптимизиране от съдържателна гледна точка и прецизиране на отделни функции на нейни органи, поставяне на акценти или уточняване на техни правомощия или наименования, както и взаимодействието им с институции на другите власти". И веднага постави ограничения, че промените не бива да нарушават баланса между властите и да бъдат съобразени с "основните принципи, върху които е изграден действащият конституционен модел на държавата - правата на личността, народния суверенитет, политическия плурализъм, правовата държава, върховенството на правото, разделението на властите и независимостта на съдебната власт". Всяко едно от посочените може да стане основание за отмяна на бъдещо изменение на конституцията и от сегашния парламент.
На практика сега се счита за невъзможно обикновено Народно събрание да въведе избор на главен прокурор от парламента. Няма как да се преодолее силно критикуваната безконтролност на прокуратурата и на съда. Не се решава въпросът със следствието и досъдебната фаза, нито с мястото на прокуратурата, нито с искането за по-ефективно и бързо търсене на отговорност от магистрати за бавене или пък неизпълнение на задълженията, нито с гаранциите, че правосъдието ще стане по-справедливо. Нищо. Само че
проблемът в съдебната власт не е само кадрови, а системен
И радикалната съдебна реформа е неизбежна.
Какъв вариант има сега? Да се намерят смели политици, които да попитат трети път Конституционния съд - този път директно и без възможност за шикалкавене. Или да съберат кураж да гласуват необходими промени в основния закон и в сегашната ситуация. Да видим тогава кой ще си позволи конституционно-юридически цирк?
Очевидно е, че съдебна реформа без кардинални промени в конституцията няма как да се случи. Първо, защото става дума за структурирането на цялата правна и съдебна система, за нейната ефективност и персонална идентификация. Все неща, които видимо куцат. И второ, защото е необходимо ускорение на всички съдебни производства - от наказателните, през гражданските, та чак до административните. Третото основание, което налага нови и по-кардинални промени в конституцията, е необходимостта от защита на правата на гражданите и създаването на усещане у тях, че могат да вярват и разчитат на справедлива и отговорна съдебна власт.
Затова е наложително да се започне от върховете. Защо например е нужно председателите на двете върховни съдилища - Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС), както и главният прокурор да бъдат избирани от един очевидно гилдиен и малоброен орган като Висшия съдебен съвет? Защо те трябва да имат цели 7 години мандат? По-естествено е да се избират от парламента и да имат не повече от 5 години мандат. Това няма да промени държавното управление, още по-малко държавното устройство, та да се налага решение от велик парламент.
На следващо място идва и самият съдебен съвет, в който влизат по право председателите на двете върховни съдилища и главният прокурор, 11 души се избират от парламента и още 11 - от следствие, прокуратура и съд. И тук следват основателните въпроси трябва ли да има един орган за съдии, прокурори, следователи, адвокати, който да кадрува в цялата система? Нима не е странно
следователи и прокурори да избират съдии
Както и обратното. Нищо лошо няма да се помисли за два отделни съвета.
С промени в основния закон трябва да бъде закрепена строга отчетност на висшите магистратски постове - например пред Народното събрание. Ясно е и че тази безнаказаност в магистратурата не може да продължава. И тон за промяна може да даде изменение в конституцията, което да заложи стройна система за наказания.
Видимо накърняване на човешките права е обстоятелството, че в конституцията е записано, че "гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове" и веднага след това е добавено "освен изрично посочените със закон". Демокрацията е наистина важно нещо и тя предопределя, че хората могат да контролират всички органи и техните актове. Затова втората част на изречението трябва да отпадне и да могат да се обжалват всички административни органи. В тази посока има все по-голямо и политическо, и магистратско съгласие.
За да се случат промените, е нужен най-вече политически консенсус. Ако всички партии например изпълнят предизборните си обещания, то това не би трябвало да е трудна задача. Лошото е обаче, че един по един всички започнаха да изпокапват по пътя на съдебната реформа. Защо ли?
