|
| Петко Симеонов, Георги Минчев, Петър Берон на една от първите свободни прояви на опозицията - декември 1989 г. |
Знам какво ще се случи на 10 ноември - няколко политици ще кажат няколко думи, няколко журналисти ще напишат статии. Толкова. Но това не е проблем. Проблем е, че я няма българската наука (история, социология, етнология, статистика, изкуствознание и т.н.) да измери какво се случи с държавата и хората за четвърт век.
За 25 години населението в рамките на България намаля с почти 2 млн., една пета - невиждано човешко опустошение, откакто съществува официална статистика. Но пак някъде толкова българи получиха възможност да потърсят щастието където поискат по света. 45 години преди това нямаха тази възможност. Нямаха го и през войните.
Не величието на държавите
е смисълът на човешкото съществувание. Смисълът е в щастието. Ние не знаем дали 2 млн. са щастливи зад граница, със сигурност има щастливи и нещастни, както и в България. Но без 10 ноември никой от нас нямаше да има право на избор - щастливи и нещастни, единствено у нас. Без възможност за повече блага, дори и да работят за тях.
След 9 септември България се индустриализира ударно и в редица отношения навакса изоставането, с което се появи като държава в ново време през 1878 г. Образование, здравеопазване и редица социални придобивки бяха много по-уредени и достъпни, отколкото сега. Милиони българи, пораснали в нищетата на първата половина на века, бяха щастливи. Но този "прекрасен нов свят" рухна - далеч преди 10 ноември, много преди Рейгън и Горбачов. Източните икономики изостанаха технологично, появиха се огромни държавни злоупотреби, уравниловката се поддържаше за сметка на невъзстановими разходи, в магазините се настани постоянен дефицит. Вече го забравихме, но със завист и възхищение гледахме модерния Запад, той имаше всичко, ние - нищо, а вечер дори най-дисциплинираните комунисти залягаха тайно пред радиото и слушаха "Свободна Европа". Нашият Изток загуби Студената война. Защо, как, няма значение. (Мен ако питате, нашата система не бе нищо повече от идеал. Тя бе по-слаба, нетрайна, в противоречие с човешката природа, поради което се срина икономически и ценностно. Ако беше обратното, щеше да спечели). Простият исторически факт е, че капитализмът победи социализма, пазарната икономика надделя над плановата, САЩ надви СССР.
Преходът настъпи като неизбежност,
естествен подбор. Към качеството му може да имаме много претенции. Мнозина забогатяха чрез пладнешки грабеж, държавата и правосъдието ги покровителстваха, в управлението се настаниха политици близнаци, кой от кой по-голям срам за всички ни като общност. Мизерия. Огромна бедност. Нямаше я преди 10-и. Днес има много от нея, обаче има много и от другото. Имаме поне 500 000 българи, които обезумели чакат и без това многото ни празници в календара, за да се потопят в скъпи удоволствия у нас и в чужбина. Средният компютърен специалист взема повече от средния инженер през социализма. Архитектът е по-добре устроен, лекарят също, адвокатът - още повече, а капитанът е милионер, защото плава за чужди корабособственици. Все повече младежи учат в най-престижните западни университети. Мама и тате им помагат.
Трудно, на магия, обаче се справят
В "старото време" те и децата им нямаха шанс. Не само защото единствено потомството на номенклатурата имаше право да черпи познания на място от извора на модерния Запад (вероятно и затова днес ни управляват). Но и защото дори режимът да пускаше редовите деца, те не можеха да бъдат издържани. Как? Със заплатата от 100 лв., с продажбата на жигулата или нивите, които никой нямаше да купи, а и не бяха наши?
През тоталитарната държава почти нямаше престъпност, ако имаше, тя не бе такава. Сега има огромна, защото просто не е тоталитарна. Старата социалистическа държава, с всичките си социални привилегии, бе диктатура. Всъщност, когато днес справедливо казваме, че живеем в среда на корупция, диктат на посредствеността, "калинки", шуробаджанаци, несправедливо забравяме, че същото говорехме и преди. Но го шушукахме тихичко, защото имаше страх, една партия и един човек безалтернативно определяха живота ни.
Могат да бъдат казани още много неща. И "за", и "против", спор. Но я няма дискусията, няма го спокойния, задълбочен, историчен разговор. 25 години отминаха, как ще продължим без оценка? Много неща се промениха, някои за хубаво, други за лошо и само интелигентен разговор без идеологеми може да оцени сложното съвремие. Длъжни сме, защото е интересно и неповторимо. Всъщност, смисълът на този текст не е просто да предизвика дискусия. А
да вкара полутоновете, подробностите,
които определят живота. Както и превантивно да посрещне някои крайни оценки, които по стар обичай тотално ще отрекат всичко случило се или бравурно ще го въздигнат. Няма смисъл. Няма идеални хора, няма и идеални строеве. Не живеем в рая, а на изток от него (Стайнбек), защото доброто и злото ни съпътстват, а ние нямаме друг избор, освен да открием доброто и му помогнем.
Ето го: нашите първи 25 по нищо не се различават от първите 25 на което и да е общество, което догонваме. Те вървят по пътя на свободата и демокрацията от три века и ние не изоставаме спрямо миналото, а спрямо бъдещето. В тия клети 25 години все пак има и все повече има хора, които работят, знаят, градят. Не парадират в медиите, не са във "Фейсбук" и наш дълг е да ги открием и показваме. А ако все пак има една спокойна и интелигентна дискусия, ще открием, че пътят напред не е в глупавото противопоставяне на БСП срещу ГЕРБ, ляво и дясно, на всякакви -изми". А на можещи и неможещи, знаещи и незнаещи, добри и лоши, отговорни и безотговорни.
