:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,249,270
Активни 102
Страници 15,993
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Копче

Калин Донков


В един малък град в Германия, в много тъмна европейска нощ четири възрастни жени ми отвориха семейната кутия с... копчета. Имало такъв обичай в тази фамилия: да се пази по едно копче от ризата на всеки мъж - отбил се, пренощувал, задържал се или отпътувал без следа. Кутията бе стара, тържествена металическа кутия от сладкиши, каквито са били тези кутии навярно през ХIХ век. Вероятно това не беше първата кутия, хранителница на тази колекция. По вид и по качество някои копчета може би датираха отпреди Стогодишната война. Бяха безброй и различни. От дърво и от седеф. От малки пъстри камъчета, огладени и продупчени. От стъкло и от кост, от рог и бакелит. Металически - с микроскопични цифри и букви по тях. Множество съвсем прости копчета от пластмаса. И войнишки - с корони и монограми. На светлината на провесената от тавана лампа те искряха като изсипано върху масата пиратско съкровище.



Бяха дошли заедно с ризите, а ризите бяха идвали с мъжете



И едните, и другите си бяха отишли, бяха си отишли и жените, които ги бяха прали, гладили и разкопчавали, а знаците на този странен обичай стояха. Можеха да се пипнат, можеха да се загребат и да се сипят от дланта подобно пясък.

Седяхме като омагьосани. Някъде тук бе първото копче, което първата жена бе запазила: може би от суеверие, може би поради страх от забравата, може за заклинание, а може и просто от любов. Спомен или трофей - какво бе всяко от тях? Или простодушен опит на женското сърце да се противопостави на раздялата, а защо не и на смъртта?

Понякога всеки вземаше някое копче и го въртеше из пръстите си: то беше последният остатък от нечии любовни радости, от страсти и сладости, от сълзи и съмнения, от нежност и терзания, от вярност и измяна, от горест, от раздяла. Бе красивият, нестандартен опит да се остави някакъв знак за обичта. А сега си мисля, че в тези копчета бе пресовано самото вещество на любовта - същото, за което се знае, че се разсейва неизбежно и невъзвратимо.

В купчинката имаше някакво синьо копче, с цвета на онези стъклени синци, които мераклиите заплитат в конските гриви или обкичват конската амуниция. Както и да ги ровехме и разбърквахме, то винаги се появяваше най-отгоре. Блестеше като копче на всички копчета и от него дори светлината на лампата сякаш синееше. После остана да синее в паметта ми...

Веднъж разказвах на поетесата Екатерина Йосифова някаква идиотска преживелица. За да бъда по-точен: поредната идиотска преживелица. Когато животът прави нещо, той рядко го мотивира, никога не го обяснява и най-вече: не представя доказателства. Та и Катя слушаше, изпълнена с подозрения. Накрая почти процеди: "Сигурно е вярно, защото ти ги съчиняваш по-хубави". Ако нещо тук ви се стори неистинско и невъзможно, то е само защото не съм го измислил.

Преди десетина години пътувах до едно старопиталище недалеко от град Р. Повика ме много възрастен, издъхващ съдия, който се бе решил да ми повери своите записки. Имах там и друга, неочаквана среща, за която после мислих с години, мисля и до днес. Подробно съм описал това пътуване във вече стара книга. Но има епизод от онова денонощие, който възстановявам едва сега...



Едно копче се търкулна от ризата ми, тъкмо когато се стягах за самолета



Не беше беда, но любезно ми предложиха да го зашият. Докато вдяваха конеца, лампите угаснаха. Имаше режим на тока и можехме да забравим за копчето. Но жените не мислеха така. Поведоха ме по коридора, потропаха на някаква врата. "Луиза - рече едната, - имаш ли вдяната игла?" "Какъв цвят?" - попита Луиза с млад, мелодичен глас. Имаше нужния цвят. Съблякох ризата в тъмнината, някой я взе от ръцете ми. Разговаряхме за нещо, изброих четири гласа: този младия и един по-стар, плътния глас на шефката на приюта и грапавия на моята позната, която ненадейно бях срещнал там. Луиза сновеше из стаята, отваряше чекмеджета, после седна насреща и ризата зашумоля в ръцете й. В мрака се чуваше как конецът съска, когато го изтегля през материята.

Луиза бе сляпа по рождение и бе последвала майка си в старческия дом. В тъмните часове на режима се справяла като през светлите. Сега тя зашиваше копче върху омачканата ми пътническа риза и поддържаше разговора. Разтърси ме, като рече: "По телевизията казаха, че времето ще се развали." Общуваше с телевизията, а бе сляпа по рождение. Ако лампата бе светнала, сигурно щяхме да сме комична гледка: няколко жени и писател по юнашка фланелка. Но след малко работата бе свършена, Луиза стана и ми подаде ризата - ръката й беше ледена. Чак в самолета разбрах колко важно е било това копче да се зашие: тъй нужна и незаменима навярно се е почувствала Луиза, спасила честта на приюта пред софийския гост...

Но дори в самолета не разбрах какво е произтекло от това. Установих го едва вкъщи: на бялата ми риза, сред простите бели копчета искреше едно различно, празнично, синьо, подобно на онези стъклени мъниста, които мераклиите заплитат в конските гриви...

Необикновено беше и това, че появата му мина без разпити и подозрения. Никой не намери сърце да го откъсне от ризата, цяла вечност тя седеше най-отдолу в купа и годините просто я затрупваха - синовете ми растяха и мъжките ризи в къщата се увеличаваха.

Един ден открих, че е изчезнала. "Мина един просяк - рече жена ми. - Нямаше риза на гърба си. И аз му я дадох..."

20
7137
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
20
 Видими 
13 Ноември 2014 20:16
... "Мина един просяк - рече жена ми. - Нямаше риза на гърба си. И аз му я дадох..."
...
-
13 Ноември 2014 21:11
Жената цял живот се е съмнявала.
Човещина е...
13 Ноември 2014 21:14
Благодаря за чудесното четиво.
13 Ноември 2014 21:41
Чудесен разказ! А Боев може да бъде сигурен, че жената е била сигурна.
13 Ноември 2014 21:44
13 Ноември 2014 21:47
С дълбока почит и уважение към автора, оставам с наведена глава пред неговия щедьовър.
13 Ноември 2014 22:49
13 Ноември 2014 23:32
14 Ноември 2014 05:54
Красиво!
14 Ноември 2014 08:41
Съжалявам, че прочетох разказа едва днес сутринта. Ако го бях сторил снощи, щях да сьнувам по-красиви сънища! Благодаря, Калине!
14 Ноември 2014 08:50
Хубаво!
14 Ноември 2014 10:46
Като цало за статията
А за това

В тъмните часове на режима се справяла като през светлите.

14 Ноември 2014 11:21
"Сигурно е вярно, защото ти ги съчиняваш по-хубави".


Истината, независимо дали я харесваме, има свойството да е носител на вярното, а от там и на доверието, страшно отсътващо днес!
14 Ноември 2014 12:15
14 Ноември 2014 13:16
Аферим, така да се каже!!!
14 Ноември 2014 20:21
Браво градски......
14 Ноември 2014 22:08
Прекрасно, авторе.
За синьото копче, което още пазим...., дори без да подозираме.
15 Ноември 2014 01:42
Чета от известно време колонката на Сега.
Повечето от разказите на г-н Донков страхотно ми допадат.
И не се притеснявам, дали това е 'защото хубави ги измисля'.
Така да е, но са много истински мънички истории за обикновени
и необикновени хора, каквито сме всички ние.
Хвала!
15 Ноември 2014 03:42
КАЛИН ДОНКОВ ПИШЕ ВЕЛИКОЛЕПНО!!!!!! ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!!! ЧУДЕСЕН РАЗКАЗ!!!!
17 Ноември 2014 13:48
Наистина хубаво
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД