Всички отбелязаха - за първи път от 1990 г. насам бивш премиер отново е премиер след избори. С основание той може да си каже, че народът го иска отново. Парадоксът е, че това не предизвиква радост дори у победителите. Също така имаме и фрагментиран парламент с 8 парламентарни групи, които много трудно достигнаха до съгласие за това коя партия ще бъде в правителството и коя - в опозиция. Ако сега внимателно се върнем към заявленията на лидерите им отпреди само месец, ще забележим това колебание - всички без "Атака" предлагаха услугите си като участници в управлението. Защото беше ясно, че в парламента няма отчетливо мнозинство, което сравнително лесно да излъчи правителство. Ясно беше също така, че никакво мнозинство не ще е възможно без ГЕРБ, затова и никой от останалите, ако изключим някои пропагандни изхвърляния на Патриотичния фронт и на БДЦ (бивши ББЦ), не поиска да поеме съставянето на кабинет.

Стигнахме до правителствена формула, която повечето наблюдатели определиха като единствено възможната при тази парламентарна ситуация.



Дали беше възможна друга формула,



е отделен въпрос - разиграваха се големи коалиции (ГЕРБ и БСП), широки коалиции (ГЕРБ-БСП-РБ-АВБ), единствено десноцентристки коалиции (ГЕРБ-РБ-ПФ), скрити коалиции (ГЕРБ-ДПС), но нито една от тях не се реализира (поне видимо). Единствено възможна формулата стана, след като очакваното ГЕРБ+РБ нямаше мнозинство, а ПФ беше категорично отхвърлен като участник в правителството от партньорите в ЕНП.

Така новото правителство е правителство на компромиса, но и определено неочаквано като формула: 2+1+1. Ситуацията беше нестандартна, решението донякъде също е нестандартно. Но затова пък новото правителство стартира с подкрепа от 149 депутати (които включиха и депутатите на БДЦ), а първоначално ще разчита най-малко на 137 депутати от подкрепящите го партии. Това мнозинство е сравнително голямо (правителството на Симеон Сакскобургготски от 2001 г. имаше 141 депутати, това на Сергей Станишев от 2005 г. - 169). Но подкрепата е значително по-малка от първото правителство на Бойко Борисов от 2009 г., избрано със 162 гласа, но като правителство на малцинството, защото ГЕРБ имаше 117 депутати. Във всеки случай сега мнозинството е по-голямо от това зад правителството на Пламен Орешарски, което беше подкрепяно от 120 депутати и работеше с осигурения от "Атака" кворум.

Но освен в плана на партии участници (три) и подкрепящи партии (четири), правителството е очевиден компромис и от гледна точка на персоналния си състав. Шест от двадесет и един министри са били такива и при първото правителство на Борисов, при това сега заемат определените от някои като "ресурсни министерства" - регионално развитие, финанси, транспорт. Свързани с предишното правителство на ГЕРБ са още трима министри, макар и нови лица в кабинета, съответно заемащи "икономически" постове в енергетиката и туризма.

Изглежда



Борисов се вслуша в очакванията на публиката,



или по-точно послуша политическия си инстинкт за очакваното от него поведение и предпочете няколко нови лица в правителството пред "старите и верни другари". Така сред министрите от ГЕРБ (общо 13 от 21) има и стари, и нови лица. Но вероятно по-важното е, че има както министри, подозирани, че представляват корпоративни интереси, така и министри, които са показали независимост и професионализъм в своята област. Това като цяло се отнася и до министрите извън ГЕРБ - седем от Реформаторския блок и един от АБВ.

Правителството е компромисно и от гледна точка на отношенията между партиите от РБ. В него влизат трима лидери на партии (Меглена Кунева, Божидар Лукарски, Николай Ненчев), но прави впечатление отсъствието на Радан Кънев и Корман Исмаилов - очевидни компромиси (било към ПФ, било за съотношенията в самия РБ). Самата номинация на Лукарски предизвика остри реакции сред реформаторите, което е показателно. Има и нови лица изобщо като министри (външни работи, правосъдие, образование), които тепърва ще се доказват, но засега не изглежда да са непременно свързани със задкулисни лобита. Поне до доказване на противното.

Неочакваната номинация на Ивайло Калфин като вицепремиер и социален министър също е компромис - този път в посоката на левицата. Новото правителство, макар и първоначално представено като десноцентристко (любима тема на някои от реформаторите), така изглежда да не е само такова. Заявката е ясна -



правителство основано на широка коалиция



Дали като цяло ще действа така е друг въпрос. Освен това номинацията е знакова и в друг план - макар правителството да разчита на парламентарната подкрепа на ПФ, в него не участват "фронтистите", известни със своя откровен евроскептицизъм, а участва една силна проевропейска фигура, освен това и с опита на бивш външен министър. Правителството иска да е проевропейско, но не и русофобско - още една заявка, която говори за компромис.

Колко дълго ще управлява такова разнородно правителство, ще зависи от онова, което ще направи. Публиката има минималистични очаквания - да няма след година нови защитни огради около парламента. Няма очаквания за големи реформи, а по-скоро за някаква минимална стабилизация, която да позволи при евентуално политическо прегрупиране и обновление да се появят нови алтернативи. Най-вероятно накрая всички ще излязат от това управление с известни загуби. Но все пак сега е ясно, че загубите от едни незабавни нови избори биха били по-големи. Публиката е в очакване - не на чудо, а на известно спокойствие.