През отминалото десетилетие често си казвахме, че Румъния трябва да се учи от нас. Поучавахме комшиите за евроинтеграцията, даже им се дразнехме, че ни дърпат назад, тъй като Брюксел все ни слагаше в пакет с тях. И да е имало основание да се дразним за това някога, сега такова няма. Отдавна вече дишаме прахта на северните ни съседи - бият ни и по заплати, и по чуждестранни инвестиции, и по осъдени за корупция политици (то има ли у нас такива?) Наскоро вицепремиерът Меглена Кунева откровено призна, че най-вероятно те ще влязат без нас в Шенгенската зона. За капак румънците удариха в земята и прехваления ни етнически модел, след като си избраха за президент представител на малцинствата - етническия германец Клаус Йоханис.

Гледката на тълпи от румънци в страната и чужбина, които ликуват при вестта, че човек от друг етнос ще заеме най-високия пост в държавата им, изглежда просто удивителна, но е факт. Като всяка друга балканска държава, Румъния също има грехове към своите малцинства - например трансилванските немци, към които принадлежи Йоханис, са депортирани с румънска помощ в съветски трудови лагери след Втората световна война. Началото на антикомунистическата революция през 1989 г. идва с вълненията в Тимишоара, породени от натиска на диктатурата срещу местния унгарски пастор Ласло Тьокеш. Румъния си има и свой собствен малък междуетнически конфликт през 1990 г., в зората на демокрацията, когато избухват сблъсъци между румънци и унгарци в Търгу Муреш, приключили с убити и ранени хора. За да се опази етническият мир, както обичаме да казваме у нас, комшиите си създават



особен етнически модел,



съвсем различен от нашия, като институционализират политическото представителство на малцинствата.

Преди всичко румънската конституция от 1990 г. позволява формирането на етнически партии. Забрана има само за формации, чиято активност е насочена срещу суверенитета, целостта и независимостта на Румъния. С други думи, освен ако не проповядваш сепаратизъм, няма проблем да участваш в политиката. Това е реверанс (и предупреждение) към най-голямото, най-добре организираното и активно малцинство в страната - унгарското. Неговият Демократичен съюз на унгарците в Румъния неизменно е в парламента, а от 1996 г. досега е официален или неофициален партньор на всички правителства. Освен това основният закон позволява на всички признати национални малцинства да имат представител в парламента, дори ако не събират достатъчно гласове, за да минат 5%-ната бариера - по едно депутатско място в долната камара. Българите също си имат свой човек - Николае Миркович от Съюза на българите в Банат. Всъщност, изборният закон дори не изисква малцинството да се представлява от регистрирана партия - може да е и НПО, стига да събере най-много гласове от конкуриращите се за дадено запазено място. По този начин в румънския парламент са представени 18 малцинствени групи. Резултатът от това е, че множеството



съперничещи си организации за етническия вот



се неутрализират взаимно в полза на големите партии, представляващи мнозинството. А в самия парламент се превръщат в придатък на управляващите. Освен това малцинствените организации, дори унгарската, се ограничават най-вече в тясното измерение на етническите проблеми и не се бъркат много-много в останалите политики. Недостатък на системата е, че поощрява изявата на какви ли не групи, а оттам и на политическото инженерство. Има странни примери, като унгарец, който влиза в парламента начело на Съюза на рутенците, и синдикалист, основал Съюз на славомакедонците, срещу чието избиране за депутат протестира официално посолството на БЮРМ в Букурещ на основанието, че човекът нямал нищо общо с македонците. По-важен обаче е крайният резултат - през годините тази система спомага за мекото и плавно утвърждаване в общественото съзнание на представата, че не е проблем малцинствата да участват в политическия живот, кулминацията на което беше изборът на етнически германец за държавен глава.

В България това просто не може да се случи, и то не заради ксенофобията и расизма, в които нашите доморасли либерали обвиняват хората. Нито заради това, че българската конституция не припознава съществуването на национални малцинства. Проблемът е чисто политически - заради ДПС участието на малцинствата в политиката се схваща от българската общественост като резултат от подмолна и антиконституционна сделка между политическите кланове от началото на прехода - на турския елит, събран в Догановата партия, се дава паритетен (според някои по-скоро непропорционално голям)



дял от властта в замяна на гаранция



за етническия мир в страната. И не е като да липсват основания за подобни съмнения. Политиците записаха в конституцията текст срещу партиите на верска и етническа основа, а в същото време припознаха ДПС като легитимна формация, въпреки че тя възникна като политически представител на турската общност у нас, която до ден днешен остава електоралното й ядро. Самата партия от години усилено си гради имиджа на национална формация. А от друга страна, се стреми да вземе под крилото си останалите големи малцинствени групи - българомохамеданите и ромите, прокламирайки, че е защитник на малцинствените права и борец срещу българския национализъм. Всичко това превръща ДПС в някакъв странен хибрид. Като квазинационална партия, движението претендира, че може да участва във властта също толкова пълноценно като всяка друга политическа сила, а в същото време то извлича електоралната си мощ и политическата си легитимност от един по същество чисто етнически фундамент. И така се утвърди като най-стабилния и добре поставен актьор на политическата сцена.

За родната общественост тези явни противоречия правят от т. нар. "български етнически модел" фасада, която прикрива зад обещанията за съхраняване на гражданския мир овластяването на главатарите на малцинствата в рамките на една политико-корупционна система. И по този начин само засилва сегрегацията на различните общности у нас и латентното напрежение между тях. При това положение българският Клаус Йоханис не може да бъде нищо друго освен неясен мираж.