|
| Даниел Вълчев |
-----
- Г-н Вълчев, в духа на стилистиката, в която се води диалогът между партиите в Реформаторския блок, да започнем с някой актуален виц, който описва ситуацията в коалицията.
- Приемам шегата. Ще цитирам един велик човек - Нилс Бор, датчанин, на когото е кръстен елемент от Менделеевата таблица. Той обичал да казва, че в света има неща, които са толкова сериозни, че за тях може да се говори само на шега. Та и при нас така стоят нещата. Запазваме чувството си за хумор, когато говорим за сериозни неща, слава богу с едно взаимно уважение, надявам се.
- Толкова ли е сериозно положението? Води ли се междуособна война между партиите в РБ и по-специално между ДСБ и ДБГ?
- Моето мнение винаги е било, че РБ е един труден проект. Ако някой си е мислел, че ще е лесно, очевидно се е заблуждавал. Защо е труден този проект? Защото в него участват организации и хора, които имат различна политическа биография, имат нееднакво отношение към това, което се е случвало през последните 25 години в България. Да речем, към управлението на г-н Костов - тук мненията варират от "това е моят идол", през "горе-долу го харесвам" до "това беше наказание за страната". Това, разбира се, е само пример. Има много неща, по които се различаваме, но продължавам да се надявам, че преобладават тези, които ни обединяват. Като съгласието за това, че са нужни бързи и енергични реформи, например. Питате ме защо между ДСБ и ДБГ има известно напрежение. Има, защото ние сме в някаква степен от две политически школи. Това трябва ясно да се каже. Колегите от ДСБ по-скоро изповядват виждането, че в политиката е много важно да си винаги в опозиция, когато не можеш да осъществяваш цялата власт. Този принцип се резюмира от поведението на г-н Костов.
- Както той самият сполучливо се изрази навремето, "те са против всяка далавера, в която не участват".
- Е, аз не искам никого да обидя, защото в България много лесно се лепят етикети. Отнасям се с уважение и към г-н Костов, и към всички хора, които са се опитали да направят нещо за България, къде по-успешно, къде не дотам. Но тъй или иначе, това е едната политическа школа. Ние от ДБГ като че ли сме от различно политическо тесто. За тия, които не си спомнят, и г-жа Кунева, и аз, и голяма част от моите колеги влязохме в политическия живот благодарение на Царя. Този начин на мислене, който аз и до днес изповядвам, е, че в политиката човек не бива да пропуска дори и минимален шанс да направи нещо полезно, дори с риск неговият личен авторитет или рейтингът на неговата партия да пострадат. Кое от двете е правилно в дългосрочен план, не бих могъл да кажа. Видя се, че и НДСВ изчезна, а и всички партии, които г-н Костов е управлявал се свиха до едни размери, които само изследовател може да открие. Следователно, нека да си останем различни. Аз не мисля, че това е толкова страшно. Слава богу, по отношение на правителството надделя разбирането, че все пак разумен компромис трябва да се направи.
- Като ви слушам, оставам с впечатлението, че едва ли не се карате по принципни въпроси на управлението, а отвън изглежда като свада за това кой да кара влака.
- Опитвам се да кажа, че по дълбоките неща, като реформите, нямаме кой знае какви различия. Що се отнася до злободневните неща, това е вярно. В България, за съжаление, ние нямаме културата да си сътрудничим по един предвидим начин. Това е странно предвид дългата ни политическа история. Така и не се научихме, че за да могат трима души да си направят някаква организация - без значение дали партия, или клуб на любителите на пеперуди - и тримата трябва да се съгласят около някакви принципи и правила. Така започнахме и ние. Подписахме едно коалиционно споразумение, в което се казва, че РБ има три органа. Първият е Гражданският съвет, който взима решения само с единодушие, а когато такова не може да се постигне, на следващия ден - с мнозинство от 3/4. Това е така, защото този орган изработва политики и в него трябва да има максимален консенсус. Това, което стана по повод назначаването на г-н Лукарски в правителството, е некоректно, защото в ГС членуват 70 души и 12 души не могат да говорят от името на един орган. Това е все едно 10 произволни депутати да дадат пресконференция от името на Народното събрание. Оперативното ръководство на РБ се осъществява от изпълнителния съвет. Той се състои от 21 души. Колегите от ДСБ не желаят той да бъде свикван от лятото насам. В същото време това е органът, който трябва да изготви правилата, по които да се проведе съюзният конгрес на РБ и които след това се одобряват от ГС. И сега се питам - добре де, ние как точно ще определим от колко души да е конгресът - от 100, от 1000 или от 3000. Как ще решим дали да се състои в София, в Бургас или в Стара Загора. Кой ще реши по колко точки ще гласуваме - по 3 или по 13? Как ще гласуваме - тайно или явно? Какво ще избираме - председател, съпредседатели, секретари, колективен орган някакъв? В учредителното ни споразумение изобщо не се предвижда избор на председател. Нали някой трябва да реши тези въпроси, за да ги предложи на хората да ги приемат?
- Защо се прави всичко това?
- Аз не знам защо. Надявам се, че проблемът е по-скоро в комуникацията.
- Провеждането на конгрес без предварителни правила може ли да е опит за овладяване на блока от ДСБ, както направи Костов навремето със СДС?
- Според мен не това е проблемът. Мисля, че у всички ни има нагласа да вървим към единен политически субект. Проблемното е с какви крачки вървим натам, колко бързо вървим и дали вървим към нещо наистина ново и общо, или се опитваме тайно да променим наименованието на една политическа партия. Ако идеята е някой да си назначи конгрес и той да приеме решения напук на половината партньори, за мен в това няма нищо демократично, нито особено умно. То ще е повторение на най-лошите примери в българската история. Ако искаме наистина да направим съюзен конгрес, нека първо да кажем с какво ще се занимава той. Не знам откъде е идеята, че той непременно трябва да избере председател. Председател може да избере и изпълнителният съвет, ако се договорим. Тогава защо е тази нервност около конгреса? Конгресът, според коалиционното ни споразумение, има една единствена задача - да определи състава и мандата на новия граждански съвет. Точка. Затова нека да зарежем това дребнотемие и да си отговорим дали продължаваме да вървим към единен политически субект. Моето мнение е, че да, трябва да вървим в тази посока, но по един спокоен и открит начин. И на второ място - как да стане това нещо във времето. Аз например се питам дали не е правилно преди това да покажем, че нещо можем. До тук сме показали само, че можем да приказваме. В управлението обаче не сме направили нито едно нещо. Нали сме реформатори? Извинявам се, но реформатор не е този, който говори за реформи. Такъв човек е само говорител. Реформатор е този, който прави реформи.
- Като бивш министър на образованието как смятате, трябва ли държавата да финансира частните училища и детски градини, както се предлага със Закона за училищното образование? Не се ли създава така привилегирован режим за частните институции, които получават двойно финансиране?
- Нека и аз да задам един въпрос - държавата в момента финансира ли частните болници? Да. А защо? Ето това е големият въпрос - двойните стандарти в България. По отношение на финансирането на частните училища има две школи. Едната казва, че всеки е данъкоплатец, следователно, дали праща детето си в държавно или в частно училище, неговите пари би трябвало да го следват, независимо дали ще си доплаща. Другата концепция е обратната. В България има един тесен слой от хора, които са с добри финансови възможности, редно е те да участват солидарно, т.е. да дават, но да не взимат от парите за образование, защото те самите могат да си позволят качествена услуга срещу заплащане. Това е въпрос на солидарност, казва втората школа. Има логика и в едната, и в друга позиция. По-важното е всички да се научим, че богатите хора имат повече възможности, но и по-големи отговорности към общността. Както в развитите общества, така и в България трябва да се научим да бъдем солидарни. А по конкретния въпрос - ние много лесно може да го решим, стига да искаме. Първо, финансирането на частни структури в образованието и в здравеопазването трябва да се реши по еднообразен начин. И второ - трябва да си дадем сметка, че като общество сме изпаднали в някаква шизофренност. От една страна, поддържаме плосък данък върху доходите, така щото общата фискална тежест на големия шеф с 15 000 лв. заплата е процентно значително по-малка от тази на служителя му, който получава 1500 лева, а всъщност правим огромен дебат за средства, които са пренебрежима част от бюджета за образование. Накратко, ако въведем държавно финансиране на частните училища, това би повишило конкуренцията. Ако пък наистина търсим справедлив модел на финансиране в образованието, трябва да се съгласим, че този модел е част от едно много по-голямо решение за това кой какви ангажименти има към обществото.