:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,379,916
Активни 73
Страници 15,656
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Заради душата, всеки път

Калин Донков
Забъркаха ме в разговор за душата. А аз този разговор открай време го избягвам: написал съм стихотворението "Душа" и нямам какво повече да кажа. Компанията бе будна, просветена, по-скоро млада, близка до възрастта на синовете ми. Приказката тръгна стремително, после се поуталожи - днес рядко някой има какво толкова да сподели за душата, особено в такава безалкохолна беседа. Всъщност всичко се въртеше около едно и също:



втвърдява ли се душата на днешния българин?



Ако сега повече от всякога му е нужна "яка" душа, това означава ли непременно и "корава"? Компанията откровено искаше да ме ползва като експерт, но по темата аз не бях напреднал по-далече от "душа камбана", в психологията и философските науки бях съвсем страничен човек и просто я разочаровах, а мисля, че и направо провалих вечерта.

По-нелепото е, че веднага след това, до съмване, ме връхлетяха собствените ми терзания и преживелици, собствените ми страници, натрупани с годините. Досаден дефект на паметта ми: всеки път да се включва със закъснение. Допускам, че тъй ми отмъщава, загдето съм я претъпкал с бивалиците на цял един живот.

Кой знае защо този път тя ме наказа със спомена за една история, която някога бях написал и изстрадал. Жена от Бургас бе изоставила момиченцата си в заключен апартамент. Те бяха зарязани без вода, без храна, почти без въздух в лятната умопомрачителна горещина и бяха спасени може би само по волята на Провидението. Тогава ужасии не ставаха всеки ден, пък и аз го бях написал от сърце, та историята отекна и разтърси обществото. Отзвук от нея понякога долавям и днес: след толкова ужасни сюжети от последно време хората още я споменават. Има гъдел в това, разбира се, но тук я припомням единствено заради



мощната вълна от нежност, състрадание и безпокойство,



която заля България. Самата история се печаташе в седмичен вестник, на три откъса, и между броевете телефоните в редакцията звъняха непрекъснато, хиляди читатели искаха веднага да научат спасени ли са децата, каква е съдбата им, какво ще последва. Предлагаха помощ, кръв, подслон. Десетки хора идваха в редакцията, събираха се на групи по "Хан Крум", обсъждаха и жестикулираха, някои плачеха, не искаха да се разотидат до тъмно. Наложи се да разгласим чрез радиото и телевизията, че децата са живи, че не се "нуждаят". Тогава България сякаш се люшна към собствената си добрина и винаги, когато съм се опитвал да мисля за душата (чието съществуване при социализма пък въобще се разглеждаше като спорно), пред очите си нямах камбаната от песента, а само обърканите, смазани от жалост хора пред редакцията на вестник, който днес не съществува.

Изглежда



състраданието е най-ярката публична проява на душата



Състраданието издава душата и у най-железния човек, то я "легитимира". Понеже огрубели и прагматични, дресирани в материализъм, десетилетия отдалечени от вярата, ние все още се нуждаем от доказателства, че душите ни наистина съществуват. Живяхме във време, когато страданието, болката, злочестината бяха негласно отхвърлени като тема. Шегата, че при социализма няма пожари, катастрофи и природни бедствия, съвсем не беше шега. (Или поне не беше весела шега.) И все пак, още тогава успях да отпечатам ей такива редове: "Не се ли разредиха в речника ни думи като "милост", "утеха", "състрадание", "великодушие", "добрина", "пощада"? Може би ни изглеждат някак си... черковни, може би смущават задължителния оптимизъм на отношенията ни? Сякаш трябваше милосърдната сестра непременно да стане "медицинска", като че ли връзката й със страдащите не беше именно нейното милосърдие..." И т.н.

Години по-късно, в разгара на "перестройката", известен московски автор, почти буквално преписвайки това, се прочу в страната си с една статия за милосърдието. Статията се четеше и у нас, получавах по пощата изрезки, в които заимстваните пасажи бяха подчертани, познати литератори ме подтикваха към скандал и възмездие. А аз дори не бях възмутен, че така ми е употребил текста: по-скоро се зарадвах, че безхитростните ми аргументи са успели да разбудят и огрухания, пресован руски човек, че дори след Сталин и Брежнев можаха да извикат вълна от размисли и от въпроси. Истината е, че бях обнадежден, ентусиазиран бях, че ледът се размразява, че човешката душа се отпуска.



Вярвах, че в нас има глад за добрина, за щедрост,



за прост, обикновен, "приложен" хуманизъм. Бях сигурен, че под коравата черупка от правила и предпазливост, зад предупредителната и пресилена усмивка на живота всеки от нас е запазил своята потребност да бъде човек.

И какво стана? Когато дойде време страданието и бедността да бъдат свободно огласени, когато трагедията и болката заеха първите страници на вестниците, когато кръв, жестокост и беззаконие отровиха света ни, човекът изведнъж се видя безпомощен, самотен, изоставен. Сам пред нуждата, сам пред насилието, сам пред надвисналия да го затрупа живот. И сякаш забрави за душата си - поради всепоглъщащата грижа за тялото. Да го нахрани. Да го стопли. Да го съхрани.

Тя напомня за себе си само когато я потърси зов за помощ, за закрила, за утеха. Зов, представете си, обикновено по телевизията. Тогава се вдига, разкрива се, разпознаваме я чрез нейния жест - щедър, но най-често и плах, понякога безпомощно всеотдаен.



Да дари, да подслони, да облече и излекува



- това е днешното лице на душата. От това тя съвсем не става понятна и достъпна. Нейните тайни сякаш станаха по-дълбоки. Осъзнаваме само, че тя, като че ли отделно от нас, бди над всеки, спира се и се грижи за онова, което подминаваме и недовиждаме, над онова, което отлагаме и оставяме за по-добри дни.

Какво й е на душата в наше време, когато никой вече не я отрича, никой вече не я подозира и опровергава, едва ли някога ще разберем. Във времена като днешното, в унизителната борба да се опазим и продължим, може би най-сладкото и тържествено чувство е усещането, че вътре в нас и наоколо се надигат хиляди човешки души.

Оцеляването не създава добродетели. Нито у народите, нито у отделното човешко същество. То ги консумира, изразходва ги без мярка, смила ги и ги попилява. Но от прашинките им се възраждат нашите души.

А и Рождество, ако ме питате, всеки път се случва само заради тях...

 Душата напомня за себе си само когато я потърси зов за помощ, за закрила, за утеха. Зов, представете си, обикновено по телевизията.
13
9907
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
13
 Видими 
18 Декември 2014 20:03
18 Декември 2014 20:13

Тогава България сякаш се люшна към собствената си добрина и винаги, когато съм се опитвал да мисля за душата ......., пред очите си нямах камбаната от песента.....


Дано остане камбана!
https://www.youtube.com/watch?v=7k3FzsfdTho
18 Декември 2014 20:36
Уважаеми поете

Материя

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.


И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.

Макар че от любов не се прощава.


В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите
избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.
18 Декември 2014 21:53
всеки от нас е запазил своята потребност да бъде човек.

Малко по-сложно е!
27 И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде;/Битие 1гл./
18 Декември 2014 22:52
Обнадеждена и радостна съм, че продължава да звучи тази Душа Камбана... На многие лета! За да буди човешкото, милостивото, доброто, любящото в душите ни...
19 Декември 2014 10:27
Заради душата, всеки път

не е заради душата заради нещо друго в брой.
19 Декември 2014 14:26
[quote]Оцеляването не създава добродетели. Нито у народите, нито у отделното човешко същество. То ги консумира, изразходва ги без мярка, смила ги и ги попилява. Но от прашинките им се възраждат нашите души.

А и Рождество, ако ме питате, всеки път се случва само заради тях..
.[/quote]
Благодаря, майсторе!
22 Декември 2014 14:54
Калин е много добър поет. За да стане още по-добър, трябва да бъде още по-взискателен към читателите си. Което значи, още пвече към себе си. Винаги ще го обичам. Да обичаш завинаги, значи да прощаваш всички недостатъци.
25 Декември 2014 13:38
"... втвърдява ли се душата ..."

Ама че зловещо!
Нека е само чиста и смела!

Честита Коледа и щастлива 2015 година, г-н Донков!
28 Декември 2014 22:31
.
29 Декември 2014 20:59
.
29 Декември 2014 21:50
.
29 Декември 2014 22:22
И когато го видяха да идва, търговците зашепнаха помежду си, а един от тях излезе напред да го пресрещне, извика го по име и му рече:
— Какво имаш за продан?
— Ще ти продам моята душа — отговори той. — Моля ти се, купи я от мен, защото ми е омръзнала. За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
Но търговците му се присмяха и казаха:
— За какво ни е човешка душа? Тя не струва пукната пара. Продай ни тялото си да ни робува и ние ще те облечем в морскосиньо, и ще сложим пръстен на ръката ти, и ще те направим любимец на царицата. Но недей ни говори за душата, защото тя за нас не е нищо, нито има някаква стойност, та да ни послужи.
И младият рибар си каза:
„Колко странно е това! Свещеникът ми каза, че душата струва колкото златото на целия свят, а търговците твърдят, че не струва пукната пара.“

Много обичам приказки!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД