Миналия петък пропуснах да ви кажа, че в Николаево са откраднали казана за ракия. Отплеснахме се заради снеговете и съм забравил. Така е, снегът покрива всичко, затрупал е в паметта ми и тази кражба. Но такива инциденти не бива да се пропускат. Казаните за ракия са доста специфични, но и знакови обекти на местната цивилизация, артефакти ли, що ли. Какво се случва с тях не е безразлично на българската душа.

От николаевския казан е останала само къщицата, на входа на селото откъм Ласкар. Повечето постройки на селските спиртоварни, които съм навестявал, обикновено са порутени и неугледни, а тази се държи. Само дето е празна. До нея е мелницата. И тя здрава, дори интересна архитектурно, но също празна. Задигнали са мотора. Зиме такива места са доста оживени, пуши огън, бумти и потраква мелничната машинария. Пристигат коли с джибри и с мливо, набрашнени и почерпени селяци припалват своите автомобили. Това тук е прекратено, зачертано е. Отмъкнато е от разбойници, които със сигурност няма да си инсталират казан и да отварят мелница. Известно е, че днешните крадци охотно грабят питиетата от селските къщи, унищожават по свой си начин алкохола. (Старците, като се жалват, не пропускат да отбележат, че са им задигнали ракията.) Тук са действали радикално - направо са отнели на селото казана.

Казани за ракия, кога сплескани и деформирани, кога на части, а кога и направо целите, периодически се предават във фирмите за изкупуване на метали в цялата страна. Това го знам от моя читател Васко Пенев, който от години следи проблема с тези фирми. От него знам също, че понякога в техните пунктове се появяват медни духови инструменти, едва ли не цели селски музики.



Това е плячка от разгромени читалища в угасващи български села.



От него знам, че от такъв точно пункт актрисата М.Б. си купила старинна готварска печка за своята селска къща в Еленския Балкан. Печката била направо произведение на изкуството, може би единствен екземпляр в кухненската мода по нашите земи. Странното било, че я купили пълна с недоизгорели цепеници, а във фурната открили гювеч със засъхнало в него ястие. Крадат ги, без да ги гасят, казала жената от пункта. Актрисата го разправяше в потрес.

Това същото го чух и от един мъж от избирателния район на Дончо Цончев, когато Дончо беше жив и народен представител. В едно кафене зад парламента човекът бе дошъл да "сигнализира" за неуредици в ловния сезон в Плевенско. Дончо бе с ореол на прочут ловец и приемаше оплаквания от цялата страна. После заговорихме за родния край, мъжът бе сладкодумен и избираше все многозначителни случки от селския живот. Една от тях бе толкова смайваща, че Дончо го прекъсна и ми рече: "Да се разберем отсега - за тебе ли остава, или за мен?" Искаше да каже: ти ли ще я описваш, или аз? Понеже прозата беше негова територия, а и гостът беше негов, остана си за Дончо. Не знам дали свари да я разкаже в малкото дни, които му оставаха. А и аз само ще я спомена тук, без претенция за художество, колкото да не се затрие.

Било е в някое от селата край гара Левски. Крадци нахълтали в дома на семейство възрастни хора. Заварили старците в леглото и ги държали там, докато претърсят къщата. Тази къща неведнъж била обирана и нищо ценно не се открило в нея. Прибрали пенсиите, храната, зимни дрехи и завивки. Извадили кюнците от печката и вдигнали самата печка. А печката горяла. Не губили време да я гасят, измъкнали възглавниците изпод главите на старците и с тях я хванали и я отнесли. Пушекът изпълнил къщата, жарава се посипала по пода и по стълбите. Чували крадците да охкат от опарванията. Но я качили на каручката и отпрашили. Това беше омагьосало Дончо в тази случка: как крадците награбват бумтящата печка, как не ги спират пламък, жар и пушек, как се парят, кашлят и подскачат, но крадат, крадат, крадат. И така до края на света...

Докато ви разказвах това, прочетох в интернет за патилата на един старец, Бай Марин от Северозапада, когото за последните шест месеца обрали точно 17 пъти. Дядото бил многократно опериран и безпомощен, той през годините на промените бил обект на безчет крадци, които му взели биволица, кози и кокошки, печката (!), съдовете, каквато още покъщнина намерили. (Радиото и телевизорът, виното и ракията се подразбират.) Крие картофите си под леглото, пише в информацията, за да има какво да яде на другия ден.



Показаха и баба Здравка от Мечка, многострадалното село Мечка,



символ на разгула и безнаказаността на селските крадци в България. В уж укрепената й къща те влизат през балкона, обират каквото е останало след предишни "гостувания" и преди да преминат към изтезания, самата баба Здравка се предава: "Вземайте парите и се махайте!" Тя си знае, те не напразно идват в нощта след пенсиите, без парите няма да си тръгнат.

Социолози и народопсихолози умуват, пъшкат, вещаят какво ли не. Меланхолия излъчват техните заключения. Освен, може би, едно: "Кражбите - гласи то - ще намаляват и ще клонят към изчезване с намаляването и оттеглянето на българското население от селата." Заслужаваше си да прехвърля толкова страници, за да попадна на тази ведра прогноза. "Оттегляне", това е термин, който буди какво ли не. Най-вече любопитство, но живи ли ще сме, за да го проследим как се случва...

Думата "крадци" господства в днешния ни речник, а на село е направо хегемон. Всички ние знаем, че "крадци" е евфемизъм, наложен ни от социалната демагогия на прехода. Но го спазваме, от страх да не ни заклеймят или просто одюдюкат фундаменталистите на всеобщата демократична лакировка. Те бдят да не се отрони истината. Да не бъде назован крадецът по име или по етнос. Това е техният бизнес.

Но когато всички си сложиха табела, че са Шарли, те първи се накичиха. Не си губят времето...