Този израз използва преди век и нещо Ернест Ренан. Етнографските народи, казва той, са онези, които възприемат дадените им от антрополози, откриватели или мисионери определения; обратно - историческите народи са онези, които са обединени от общата политическа воля да живеят заедно. На първите историята се случва, вторите се мъчат да случват собствената си история.

Елитите на етнографските народи по онова време (та досега) твърде буквално разбират понятието "исторически" и почват да се състезават помежду си за това кой е по-древен. Но тук обективните обстоятелства нямат нищо общо, нито славните минали победи, нито пък шевиците, тарамбуките и йодлерите. Става дума за това как дадената общност излъчва своите управници. На етнографските народи те им се случват малко като метеорологическите явления - такива били условията, традициите, националният характер, все някакво обяснение се намира. В едни култури те са винаги добри, в други - като балканските - винаги лоши, така или иначе резултатът е същият: не им се поставят никакви условия, те са на власт по някакви сякаш природни, не културни причини. Обратно, за да се превърне един народ в субект на собствената си съдба, той

трябва да се научи да излъчва елити,



които да изразяват волята му.

Поливам ви с цялата тази горчивина, защото май стана ясно, че отново нищо в тази държава няма да се промени. Контраатаката на г-н Филчев прехвърли топката в полето на политиката, а там по дефиниция крайна победа няма (защото тъкмо това и значи политика, защита на различни интереси). Тая тема със съда за виновниците от предишното управление никога не се изчерпва, защото никога до нищо не води. При това г-н Данов заяви, че конституцията това Народно събрание не може да промени, откъдето пък можем да почнем да се досещаме какво ще бъде тълкуването на Конституционния съд по този въпрос. Г-н Герджиков пък заяви, че тази работа трябва добре да се изпипа, така че ако ще има промени, те ще са след години.

Ще си живеем значи още няколко дни с неуютното усещане от италиански филм за мафията, където най-горе са най-големите убийци, после безотговорната четвърта власт ще ни залее с някакви други страхотии. В публично обращение се върнаха и едни други етнографски особености на нашата култура, които бяхме позабравили: ритуалите извършвани от "група възмутени граждани" и мита за "шпионаж в полза на чужди разузнавания". Вероятно трябва да се готвим за "писма на работнически колективи до интернет" или "заклеймяване на врагове по партийни ядки"?

Започнаха да си позволяват спокойно да казват, че подслушването било нещо нормално (споменатият конституционен съдия заяви по телевизията, че така било и в Америка, демек темата за "нормалните" страни).



Още не са впрегнали етнографската енергия на народа за оправдаване на статуквото,



както се правеше това при стария режим: да кажем, допитване за това съгласни ли са хората политиците да бъдат подслушвани? Обещавам им 92% - да. Да имат ли имунитет народните представители? Обещавам 97% - не.

Ще кажете: нали исках народът да бъде субект, защо да не го питаме. Много просто, защото цялата тънкост на пряката демокрация е в това как точно се поставят въпросите. Сигурно знаете стария виц за това как си говорели двама монаси от различни ордени. Единият казал: "Защо на вас ви разрешават да пушите по време на молитва? Ние питахме папата дали можем да пушим, докато се молим, и той каза - не." "Е, и ние питахме - казал другият, - ама малко по-иначе: питахме можем ли да се молим, докато пушим." Връщаме се значи в изходно положение: как се излъчват и контролират онези, които задават въпросите?

Големият проблем с управляващите елити у нас е, че ги мразим изначално (55 % от анкетираните миналата година поставят политиците на първо място като облагодетелствани от "прехода", точно преди мафиотите). Това уж изглежда притесняващо, но на практика ги прави свободни, сиреч безотговорни. Ако със самото пристъпване в магическия кръг на властта ти ставаш лош и чужд по определение, то няма какво повече да се притесняваш - лъжеш, крадеш и тъй нататък. Обратно, ако имаше такива политици, които ценим, обичаме, боготворим, и други, на които отказваме да признаем право на съществуване, всичко щеше да е различно. Общественото уважение щеше постепенно да се превърне в ресурс, да мотивира поведението на политиците.

Припомнете си печалната забрава, в която потъна Желю Желев, и насмешката, с която изпратихме Петър Стоянов; днес кроим шапка на Иван Костов, утре вероятно наред ще е царят, в други ден - Първанов. Все едно тия хора ни се стоварват от небето като зрели круши, все едно нямаме нищо общо с това, че те са ни управлявали - подрънкваме злорадо с томахавките около ритуалната клада. Въобще - етнография!