В 19.00 часа на 27 септември 1994 г. фериботът "Естония" напуска пристанището в естонската столица Талин и поема към Стокхолм. На борда му се намират 989 души, но корабът не достига до заветната си цел. Шест часа след като той отплава, носовата му част се разцепи и част от нея потъна заради силния вятър, високите вълни и силното вълнение в Балтийско море. Един час по-късно фериботът окончателно потъна, а 852 пътници и членове на екипажа загинаха. Въпреки бързото стечение на обстоятелствата за тази трагедия, силната буря и дългото време, което е било нужно на спасителите да се отзоват на сигнала за бедствие и да стигнат до мястото на катастрофата (тревогата е била обявена едва половин час след като фериботът вече е потънал), специалистите в областта на оцеляването при извънредни ситуации бяха поразени от огромния брой жертви. Тогава стана ясно, че много от пътниците на борда загинали, тъй като не са направили нищо за своето спасение. "Очевидно е, че част от пътниците са били лишени от способността за рационално мислене заради обхваналия ги ужас", сочи официалният доклад за причините на катастрофата на "Естония". "Хората са били парализирани от страх, хората не са мръднали от своите места. Някои от тях, които били изпаднали в паника, апатия и шок, не са реагирали на опитите да им бъде показан начинът за евакуация, даже при използването на сила и викове", пише в документа.

Какво всъщност се е случило? Отговорът знае Джон Лийч, който е инструктор по оцеляване в бойни условия и научен сътрудник в британския университет Портсмут, който са занимава с изследването на поведението на хората в екстремни ситуации. Лийч е проучил действията на хора, които са оцелели или загинали по време на десетки катастрофи по целия свят през последните няколко десетилетия (той дори оцелял в една от тях - в пожара на лондонската станция на метрото "Кинг Крос", когато на 18 ноември 1987 г. загинаха 31 души). Той успя да изясни, че когато животът на хората е заплашен, 75% от тях не разсъждават ясно и дори не се опитват да се спасят. Техният разум е направо парализиран. Средно само около 15% от всички оказали се в екстремна ситуация запазват относително спокойствие и размишляват рационално, при което могат да вземат решения, които могат да спасят живота им. Другите 10 на сто са опасни, тъй като вече "им хлопа дъската" и само пречат на хората около тях да се спасят.

Историите, които описват случаите на оцеляване при катастрофи, по принцип описват именно тези 15% и това, какво им е помогнало да избегнат гибелта. Но Лийч смята, че това е неправилен подход. Според него трябва да се зададе въпросът защо толкова много хора загиват, независимо че са имали големи реални възможности да се спасят. Защо някои от тях се предават много преди фаталния момент или се оказват неспособни адекватно да реагират на случващото се край тях? Джон Лийч смята, че за да се оцелее, дори и в най-катастрофалните ситуации, не се изискват специални умения - трябва просто да се знае какво се прави в подобни случаи. "Моята задача като инструктор е да науча хората да оцеляват на бойното поле. Като психолог пък трябва да науча хората да не загиват", смята експертът.



Аварийният изход



Учените невинаги напълно разбират как именно хората реагират при определени ситуации. Специалистите, които разработиха през миналия век процедурите за евакуация, смятаха, че хората веднага ще реагират адекватно на сигналите за тревога, при мириса на дим, колебания на конструкцията на дадена сграда или непривичното накланяне на кораб в една посока. Но както показа опитът от последните десетилетия, съвсем не е лесно да се накарат хората да действат при дадена екстремна ситуация. На 22 август 1985 г. на борда на пътническия "Боинг 737", който се запали на летището в Манчестър, загинаха 55 души. Двигателите на машината се запалиха, докато тя излиташе за гръцкия остров Корфу. В своя доклад за причините на катастрофата Бюрото за разследване на авиационните произшествия отбеляза: "Най-поразителният аспект от това произшествие е фактът, че макар самолетът да е успял да спре в положение, което позволило на пожарникарите оперативно да го загасят, инцидентът доведе до смъртта на 55 души. Ключов остава въпросът защо пътниците не са могли бързо да напуснат самолета".

Един от най-отрезвяващите примери за пасивно поведение на тълпата, регистриран в последно време, е ситуацията в двете кули близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., след като терористи разбиха в тях два пътнически самолета. Логично е било оцелелите веднага да се хвърлят към най-близките изходи. Но голям брой хора, които са били вътре, напротив, игнорирали случващото се. Тези, които са успели да се измъкнат навън, преди кулите на рухнат, са се отправили към стълбите средно шест минути след ударите на самолетите, а някои останали на едно и също място в продължение на 30 минути. Такива са данните от изследване на Националния институт за стандарти и технологии на САЩ (NIST). Хората, които не са били в състояние да осъзнаят какво се случва с тях, или са продължили да се занимават със своите дела, или са останали да видят какво ще стане по-нататък и са чакали някой друг пръв да напусне работното си място. Според едно изследване на събитията от този ден около половината от всичките спасили се от кулите са се мотаели, преди да бъдат евакуирани - някои са звънели по телефона, други са прибирали документи от бюрото си и са заключвали врати. Някои са ходили до тоалетната, дописвали са електронни писма, изключвали са компютрите си или дори са се преобували. Една жена, която обичайно отивала на работа с колелото си, дори се върнала в офиса си, за да се преоблече, преди да напусне сградата.



Режимът на оцеляване



Най-разпространеното научно обяснение на подобно поведение като пасивност, парализиране на ума или игнориране на случващото се гласи, че за всичко е виновна неспособността на човека да се адаптира към внезапните промени в обкръжаващата го обстановка. Нашето оцеляване зависи от поведение, което залага на целенасоченото ориентиране - когато чувстваме глад, търсим храна, а когато сме самотни - си търсим компания. Обичайно задачите, които стоят пред нас, са много прости (ние знаем къде можем да намерим храна или компания). Но в една нова, непозната обстановка, особено в ситуация на стрес (потъващ кораб или горящ самолет), поставянето на задачи, чието решение ще осигури нашето оцеляване - да се намери изход и да се стигне до него, изисква много по-големи сериозни осъзнати усилия. "Извънредните ситуации много често се развиват толкова бързо, ча мозъкът не успява да ги обработи", обяснява Джон Лийч. Нашата способност да търсим вариантите за спасение не успяват покрай стремителния ход на събитията. Джеръм Черткоф, който е специалист в областта на социалната психология в университета на американския щат Индиана, използва малко по-друга формулировка. "В ситуация, когато е заплашен животът на човек, се усилва емоционалното вълнение, в резултат на което хората ограничават количеството на разглежданите алтернативи на по-нататъшни действия. Това обстоятелство може негативно да повлияе на вземането на решения - човек може просто да не приеме навреме варианта, който най-вероятно ще доведе до неговото спасение", казва Черткоф.

Така като че ли става ясно защо някои хора не правят очевидното при екстремни условия. Повечето експерти смятат, че единственият надежден начин за приспособяване с личното "забавяне" да се реагира при катастрофи е човек да се подготви от по-рано за тези извънредни случки. "Практиката кара хората да действат автоматично, така че в даден момент няма да ви се наложи да се замисляте за това какво трябва да направите", обяснява Джеръм Черткоф. Специалистите съветват да се отбелязват разположението на пожарните изходи при посещение в кино (и да си представим как стигаме до тях, ако ни потрябват), внимателно да се четат инструкциите за евакуиране в хотелите, както и внимателно да се изслушват инструкциите за безопасност в самолет, от самото начало до края, независимо колко често човек лети. "Всеки път, когато се качвам на борда на някой кораб, първо изяснявам къде са намира спасителната лодка, на която трябва да се кача при нужда, тъй като при извънредна ситуация няма да имам време за това. Хората по принцип се спасяват не защото са много смели или са герои, а защото са по-добре подготвени", разкрива той.

А какво да се прави с обкръжаващите ни хора? Колкото и добре да сте подготвени, един факт в една екстремна ситуация винаги ще си остава извън вашия контрол - поведението на хората край вас. Оказва се, че и тук учените се придържат към теорията, която се отличава от общоприетото мнение и съобщенията на медиите. Журналистите обичат да описват хаотичното и агресивно поведение на тълпа хора в екстремни ситуации, независимо дали става дума за масова паника сред поклонници, хора, задушени при масова истерия при фуболен мач или стълпотворение при бягство към изхода в някой горящ нощен клуб. В реалността такива събития се случват много рядко. Изследванията показват, че в повечето случаи хората по-скоро ще се притекат на помощ един на друг в критична ситуация, отколкото да си пречат. "В извънредна ситуация сътрудничеството се явява поведенческа норма", казва Крис Коринг, който изследва поведението на хората в Университета в Брайтън. "Егоистичното поведение рядко се проявява, а хората наоколо помагат то да не се разпространява", допълва той. Пример за това са атентатите в Лондон на 7 юли 2005 г., когато терористи камикадзета атакуваха обществения транспорт в града и убиха 52 души, а над 700 бяха ранени. Тогава пътниците в метрото останаха блокирани за няколко часа в задимените тунели, като не знаеха дали ще се спасят, или да очакват нови нападения. Независимо от хаоса, повечето хора тогава демонстрираха голямо ниво на сътрудничество и взаимна помощ. Това сочат показанията на оцелелите в тази трагедия, които разговаряха с Кокинг, Джон Друри от Университета в Есекс и Стив Райхер от Университета в Сейнт Андрюс. Психолозите наричат такава реакция "колективна устойчивост" (collective resilience), тъй като тя характеризира взаимната помощ и обединяването на група хора пред лицето на опасността.



Заедно сме по-силни



Друри, Кокинг и Райхер вече са документирали много примери от подобен вид поведение. През 2008 г. те разговаряха с хората, които са оцелели в 11 извънредни ситуации през предишните четири десетилетия, включително блъсканицата на стадиона в Гана през 2001 г., когато загинаха 126 души при опита им да се измъкнат през затворените врати. Както и при катастрофата на круизния кораб "Океанос" край бреговете на Южна Африка през 1991 г., при която се спасиха всичките 500 души. Във всеки от тези случаи груповата солидарност се наложи над проявите на егоизъм. Кокинг предполага, че склонността на хората за взаимна помощ в екстремни ситуации увеличава общите им шансове за оцеляване. "Най-добрата тактика на индивида се състои в това да се подчини на интересите на групата. Ако всеки действа само за себе си, а такива ситуации са рядкост при подобни екстремни случаи, ефективността на групата веднага намалява", казва той. Всъщност определените ситуации могат да дезориентират някои хора до такава степен, че те да загубят всякаква способност да сътрудничат. Така един английско-ирландски отбор по гребане оцеля благодарение на няколко души по време на регатата Atlantic Odyssey през януари 2012 г. При опит да пресекат Атлантическия океан за 30 дни, лодката с шест души се преобърна заради висока вълна на 28-ия ден на 800 км от крайната им цел в Барбадос. По думите на Марк Бомонт, който е бил един от шестимата гребци, целият отбор задължително би се удавил, ако не са били няколко души, които започнали да се гмуркат и да вадят едно по едно - аварийния буй, джипиес устройството, спътниковия телефон, запасите от прясна вода и храна. На тях им е помогнало естествено, че лодката не е потънала веднага и тези неща са били в намиращия се под вода спасителен сал, който те по-късно все пак измъкнали на повърхността.



Дълбокият шок



При този случай трябва да се отбележи, че повечето членове на екипа са действали рационално. "Няколко момчета бяха в силен шок, като един от тях не можеше дори да говори. Той просто затвори очи и не реагираше на случващото се", спомня си Бомонт. По-късно този човек, който бил опитен гребец, обяснил на Бомонт, че случилото се просто го е изумило. "Просто не можех да се справя с тази ситуация. Аз помислих, че най-доброто, което мога да направя, е да се забия в ъгъла на спасителния сал, за да не преча, да затворя очите си и да чакам, докато всичко свърши - с нашата смърт или спасение", обяснил той. Най-вероятно никога няма да попаднете в екстремна ситуация. Но няма да ви попречи да си представите подобно развитие на събития и да не забравяте, че опасностите все пак съществуват и човек може да се подготви към тях, без да изпада в параноя. "Трябва само да си зададе въпроса - какво ще направя най-напред в случай на извънредна ситуация?", казва Лийч. Веднага след като намерите своя отговор на този въпрос, всичко ще си дойде на мястото си. "Това е много просто", допълва той.