Когато Максим Генчев шумно рекламираше в ефира предстоящия си филм за Васил Левски, той разчиташе на спасителната сила на ореола около своя герой - "за Левски или добро, или нищо". Нещо повече: натвърдваше, че от уважение към темата и историческия персонаж професионалистите и публиката трябва да пристъпят на пръсти около него, да леят дитирамби и - sic! - да "изчезнат" при всеки плах опит за критика.

За да снимаш филм за Левски, нужно е да не ти липсва смелост и известна самонадеяност. Поначало към този образ се пристъпва рядко и с променлив успех. Най-известен е сериалът на Вили Цанков от началото на 70-те години "Демонът на империята", запомнен с прякора Джингиби. Още пионерът на българското кино Васил Гендов се опитва да изиграе Апостола в първия ни звуков филм "Бунтът на робите" (1933 г.). В театъра националната светиня е герой в "Тайната вечеря на дякона Левски" от Стефан Цанев и "Левски" на Васил Мирчовски. Преди десетина години по "Тайната вечеря" бе направена бледа и непопулярна тв адаптация. Толкоз.

Историческите филми са прекалено голяма лъжица за устата на съвременните български творци и почти нямаме продукции с тази тематика след 1990 г. Може би ограничените бюджети не достигат за епични платна, а може би не им стиска. Каквато и да е причината, Генчев заслужава поощрение за това, че се е нагърбил с нелеката задача, че е събрал сам средствата за финансиране на филма си (2 милиона лева изцяло от частни капитали, нула лева държавна субсидия) и пак сам ще го разпространява. В творческо отношение той е човекът оркестър зад продукцията - неин идеолог, сценарист, режисьор и изпълнител на една от главните роли. Но както се казва в един грузински тост, да пием за това нашите амбиции да съответстват на нашите възможности! В случая с "Дякон Левски" знак за равенство няма.

Генчев има късмета, че темата му е по-голяма от произведението: препълнената зала на премиерата в НДК показа, че интересът е голям и вероятно ще продължи въпреки преобладаващо съкрушителните първи отзиви за филма. (Тук няма да отваряме дума за съпровождащия кич, включващ танц на ученици в гвардейски униформи и фотосесии на Станишев и Миков.) Първата публика е основно млади хора. Не липсват скинари и некултурни простаци, които ръкопляскат при всяко убийство на турчин и посрещат с шумен възторг сцената, в която Апостола изпсува на майка заптието, водещо го с каруца към бесилото. Е, вярно - в 3 часа и 40 минути екранно време Максим-Генчевият Левски не свари да изрече знаковата фраза "Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си!". Но очевидно сочната псувня е по-съвременен и адекватен национален символ.



На тема "национален символ" са и повечето критики,



които получава засега филмът. В първите вълнения с отрицателен знак преобладава мнението, че "Дякон Левски" е неуспешен и светотатствен, понеже противоречи на представата ни за Левски и "принизява" образа. Това е нормално. Както каза Петьо Цеков (журналистът, не актьорът от видинския театър със същото име, който изпълнява роля във филма) - "вероятно хората не просто са гледали филма, а са следели като религиозна полиция за "гавра с иконата". Оттук има само една крачка до постулата за лика на Мохамед, който не бива да бъде изобразяван. С оглед личната съдба и ниското качество на лентата разбираемо е разочарованието на единствената наследница на Апостола - Христина Богданова (правнучка на неговата сестра), която изригна във "Фейсбук" веднага след премиерата: "Левски е толкова жив, интересен, вълнуващ образ. Тук беше една мижитурка. Исторически абсолютно недостоверно - поне що се отнася до неговата лична история. Оттам насетне - една мазня откъм исторически фигури, събития и т.н. Кинематографски - няма да коментирам, щото това не ми е работа, ама мнооого не ми хареса."

Свещено право на всеки творец е да интерпретира, както чувства и както умее. Филмът на Максим Генчев не е слаб поради това, че не съответства на иконичната представа за Левски от историята и литературата, както и не поради фактологичните си грешки. Образът на Апостола е десакрализиран отдавна и до много ниско битово ниво. Неговият портрет е надраскан надве-натри върху фен-магазина на едноименния футболен тим, пред който редовно се сбират ултраси побойници. "Патриоти" скинари си го татуират върху бицепсите. Неотдавна видях в интернет видеоклип, в който незнаен барист показваше майсторството си, изобразявайки върху чаша с капучино лика на Левски. Не, филмът е слаб, понеже е бездарен; понеже се мисли за кино, а не е. Добрите намерения все още не правят изкуство.

На пръв поглед има два очевидни пътя, по които един сценарист и режисьор може да тръгне, изобразявайки Васил Левски. Единият е да предложи някакъв нов ракурс, по-съвременен прочит на наизустеното в прогимназията; човешки образ, ако може с ирония дори, с известно отстранение от митичното и святото. Ако Генчев е целил това, не го е постигнал. Една псувня не осъвременява и не обогатява героя. Един брадясал набит актьор, избран заради сините си очи, няма да приближи харизматичния, снажен красавец (според снимката в учебниците по история) Левски до нас. Въпреки че филмът трае мъчителните близо 4 часа, ние докрая не получаваме завършен характер и обосновка на действията на героя (това важи и за останалите персонажи впрочем). Той остава фрагментарен, показан в несвързани ситуации, плакатен и двуизмерен. Не разбираме какъв е тоя дух, който го движи към въстание; не схващаме харизмата, която кара хората да го следват, до голяма степен против частните си интереси. Левски от филма е антипатичен темерут, посредствен разбойник. От пиарите на "Дякон Левски" научаваме, че детенцето, което играе малкия Васил (апропо, син на продуцентката) говорело четири езика, но никъде във филма не става ясно, че самият Левски е бил полиглот и човек със завиден ум!



Претупан е дори "лъвският" скок



Това ни дава недвусмислен отговор на въпроса дали пък Генчев не е предпочел втория възможен подход: ведра патриотична пропаганда, филм за геройство, за национална гордост, за светъл, обединяващ образ. Тц. И това не. Приклещил се е някъде между двата, в биографично-исторически разказ с полудостоверност, през който дефилират неузнаваеми, а в по-малките роли често и напълно неанонсирани, множество действителни фигури: от несъразмерно окарикатурения Димитър Общи, през епизодиците Найден Геров, братя Георгиеви, Иванчо Хаджипенчович, Панайот Хитов... По-образованите исторически ще опитат и тук-там ще успеят да ги идентифицират, но какво да кажем за масовия зрител, за когото всъщност е предназначен филмът? Единствените по-симпатични и убедителни образи на екрана са революционерът Христо Иванов-Големия и турският антагонист Али Аслан. (Може би това е заслуга на актьорите Стоян Цветков и Ивайло Аспарухов.)

За постановъчната работа и начина на снимане. Въпреки огромната си продължителност, поставяща на изпитание гръбнака на зрителя, поради липсващата драматургия "Дякон Левски" остава телеграфен, хаотичен, без особена връзка между отделните действия. Има някои добри кадри и движение на камерата, въздействаща е музиката на "Исихия". И дотам. Ако в първата част все още любопитството от темата държи вниманието, във втората вече ти се иска да си изтръгнеш ноктите (има и такава сцена в близък план, както и отрязване на език в кадър - внимателно с децата на прожекциите).

Специално внимание заслужават бойните сцени. Кадърът, в който Левски разперва ръце с два пистолета и започва да пуца по заптиетата в каданс, би намерил заслужено място в някой уестърн, но не и в български исторически филм. Изобщо кадансът е главното изразно средство на режисьора - може би един от четирите часа екранно време минава на забавен ход. Хореографията на ръкопашните боеве е видимо заимствана от кунг-фу екшъните и буди смях. Не съм очаквала сериозно историческо проучване как са се били и стреляли хората от онова време, но тези тук се премятат като Стивън Сегал и Чък Норис! От особен интерес е сюжетната линия "Индиана Джоунс и изчезналият кивот". Измисленият европейски масон Бонър (изрусен Ники Сотиров) търси гърне с ценни мощи; Дяконът ги скатава. Поанта: сцената, в която българският супергерой хвърля гърнето във въздуха на slow motion; долу в ниското разпарчетосва трима лоши в бързо темпо; после спокойно хваща съдинката. Аплауз.

Да поговорим и за трейлъра - микс от "Време разделно" (разкъсани бели ризи върху бели беге цици) и "Матрицата" ("един е Избраният"). Въпреки пословичното неумение на българските кинаджии да представят филмите си в две минути, смятам, че той представя произведението в добра светлина. Правете си сметката с какъв филм имаме работа. Жалко, защото действително българската публика има нужда от историческо кино, включително за Левски.