Десетилетия нехайно оставям времето да отмива паметта - любопитен съм какво ще остане на нейното несигурно дъно. Нямам дневници, не подреждам писма, не събирам изрезки от вестници. Като стане дума за архив, само свивам неопределено рамене. Имам, разбира се, достатъчно свидетелства и знаци за събитията и познанствата, през които съм прекрачил, но те са от друг характер и изглеждат твърде различно от архив. Това мое нехайство неведнъж е подлъгвало всевъзможни юнаци да преиначават удобни и неудобни истини, смятайки, че по обичая си съм разпилял доказателствата и дори спомените за тях. Всичките тези мераклии са се оказвали неприятно изиграни. Нищо, което действително се е състояло в този живот, не може да бъде унищожено, подритнато или просто замазано. Достатъчно е човек да го потърси грижливо и с достойна причина.

Може би затова



паметта понякога тихомълком задържа образи,



случки и дори отделни изречения и ги възстановява привидно без повод. Свикнал съм с това и най-често не му отдавам значение. Дори когато паметта упорства, не винаги успявам да разгадая причината й да го прави. Понякога обаче тя все пак успява да ме обърне към нещо в миналото, което си струва да се разгледа отблизо.

Има едно изречение, което се превърта из съзнанието ми, без да се разнесе и изгуби. Изречението е многозначително и дори тържествено, ако се знае към какво време е отнесено. Написано като похвала, днес то звучи повече като упрек.

Ето го:



"България ми се стори цивилизована, грамотна, скромна и рядко демократична."



Впечатлението е от 1945 година. Тогава Иля Еренбург минава от тук като кореспондент на в. "Известия". Посещението е разказано сбито в неговите мемоари "Хора, години, живот". Самият многотомник отдавна е изчезнал от къщи. Вземаха и не връщаха: беше като откровение за живота в Европа между двете войни, за Париж и неговите художници и поети, за идеите и усилията на европейската интелигенция да създаде континент без омраза и кръвопролитие. Еренбург е образ противоречив и спорен, ползвал се е с особеното благоволение на Сталин: да остане жив и да живее в чужбина. Казват, че е бил натоварен да поддържа приемлив за европейците образ на СССР. Но работата му на кореспондент и пристрастията му на литератор, контактите и приятелствата му изпълват мемоарите му с галерия от велики образи, както и със свидетелства за онези вълнуващи времена. Затова и изчезнаха тези книги: трудно бе да прочетеш нещо от "първа ръка" за Пикасо и Модилиани, за Елюар и Арагон, за десетки още автори и художници, за Испанската гражданска война и за трибунала в Нюрнберг - та чак до началото на Студената война. Много имена от руската поезия открих за първи път в онези страници, после ги намерих и прочетох. Бяха поети, които рядко се споменаваха и почти никога не се превеждаха.

Книгите се разпиляха, а изречението остана: "България ми се стори цивилизована, грамотна, скромна и рядко демократична." Заради него потърсих мемоарите в интернет, просто за да го цитирам точно. И тогава открих, че не съм единствен, който го помни. Връщат се към това изречение и други хора, всеки със своя си умисъл, за свои нужди. Но общото е едно: изречението се е превърнало във въпрос. Защо след онова, което Еренбург е видял преди седемдесет години, страната ни е това, което е днес? Цивилизована? Грамотна? Рядко демократична?



Какво е останало от всичко това?



Какво цивилизовано, грамотно и демократично сме надградили ние, няколкото поколения, така или иначе оставили живота си върху нейната земя? Какво от онова, което чужденецът е съзрял и записал, сме успели да опазим? Не е ли само това изречение, което не ни оставя да го забравим?

Всеки от неколцината съвременници, които се бяха върнали към това, бе намерил свой отговор, оставил бе свой коментар. Нещо бих подкрепил, другото ще оспоря. Но едно нещо ни обединява, без да бъде изразено от никого. Чувството за невъзвратимост, за прекратената приемственост, а може би и за вина, което кара това изречение да се връща, да гложди и да наболява.



И тъмното опасение, че то дълго няма да си отиде



Прочетох, разбира се, целия откъс за онова посещение в България. Бомбардирана София, Боянската черква, Рилският манастир. И няколко познанства: Людмил Стоянов, Константин Константинов, Багряна, Илия Бешков. Кратко, но доброжелателно. И каквото да си мислим за Еренбург - опитно, много набито око. После разгърнах и спомените на Константин Константинов за тези срещи. Всичко е честно. Било е трудно, но незабравимо време. Подир смъртта и пепелищата народите са живеели с очаквания. Какво направихме ние с тези очаквания е следващият въпрос.

Впрочем, там, съвсем в съседство, открих още едно изречение. То е вече по моята част. Но не съм го запомнил, а е трябвало. Ето го и него: "Почти във всяко село видях читалище, библиотека; селяните четяха не само вестници, но и романи, някои - дори стихове."

Sic!