Димо Казасов аз не мога да го коментирам. Заболява ме главата само като се заровя в справката за неговата политическа кариера. Отношението към него, на което съм се натъквал, винаги е било двусмислено, много често и осъдително - твърде много грехове към демокрацията в България, твърде много акробатика в убежденията и позициите. Прочел съм три-четири книги от него: за миналото, за България преди войната, за живота на българина от онова време. Такива книги издателствата печатаха охотно, те се продаваха добре и се предаваха от ръка на ръка. Мисля, че извън всичко, този мъж бе родолюбец, перото му бе точно, а окото набито.

Веднъж го видях на улицата: спретнат, сух старец в черно, със заострена снежнобяла брада. Показа ми го писателят Атанас Наковски. "Гледай го - рече, - бърз като куршум, а може и да минава деветдесетте." Като работех в "Антени", получих писмо. Беше странно: читателско писмо от такъв прочут професионалист. Споделяше, че синът на познато семейство се е самоубил и че младите хора нямат сили да се справят с проблеми, които не са нито черни, нито непреодолими. Вероятно ме бе засякъл, че се занимавам с подобни теми, и искаше да даде знак, че в тази посока трябва да се дълбае. Запомних го: бе на прага на смъртта, а се тревожеше за далечни, чужди на живота му поколения. Човекът откога-откога не е на този свят, а още помня неговото късичко послание. Адресът на подателя бе многозначителен "Димо Казасов, ул. "Кимон Георгиев" №2. (Или беше 4? Забравил съм вече.) Заместник-главният редактор Т. веднага прибра плика. Двама "колеги" от три преврата в един адрес - това си беше плик за колекция...

Тези дни, като търсех някаква подробност за Стара София, като че



получих продължението на онова писъмце





В книгата "Улици, хора, събития" Казасов споменава историята на млад, недъгав просяк от плочника край паметника на Патриарх Евтимий. Излъчвал достойнство и не протягал ръка. Бил неподвижен от кръста надолу и се придвижвал с пълзене.. "Полутруп и получовек" го определя авторът, когато изумен го среща в Белград: с парите, събрани от милостиня, Кирчо пътувал до Берлин с надежда да намери изцеление. Не го получил, но повече не се върнал на улицата като просяк. Появил се в една вестникарска будка, пак на "Граф Игнатиев". След години авторът получил покана за сватба: Кирчо щял да жени син. На тази сватба Казасов открива, че сакатият мъж има в семейството си "трима красиви, здрави и добре отгледани синове" в един "скромен, но чист и приветлив дом". И сега, завършва той, "като измервам разстоянието от квартала под Окръжния затвор, където той живееше, до "Граф Игнатиев", което той е изминавал, пълзейки с ръце, стоя с чувство на преклонение пред упоритостта, с която този недъгав човек изгради свой дом и даде на България трима здрави и силни мъже".

Има малко повече патос в последното изречение. Човекът се преборил за дом и трима синове, за да изпълни своя си живот, своята "мисия", както го казват днес. Но пък откъдето и да го погледнеш, неговата лична, съкровена житейска цел изцяло се покрива с интересите на нацията. От друга страна: дом, хляб, семейство, деца - огън да я гори тая държава, ако и тя не се стреми към същото за своите граждани. Това само така, без връзка дори с последните статистики от последните дни, според които стремително вървим към чертата на петте милиона. Статистиката е просто следствие на нещо друго, което работи в най-интимните пластове на нашия живот, въпреки общоприетото табу да не се изразява с думи. Изтъняващата и понякога невидимо прекъсната пъпна връв между човека и неговата страна, отечеството, земята му най-после - това най-трудно се признава и още по-трудно се изрича. Лесно е да се заяви, когато тази връзка е здрава и силна. Трудно е да се признае, когато е съсипана.

Прочее, имам някакво свидетелство и аз по въпроса,



един епизод от моите пътувания,



в старата ми книга "Ранни мемоари". Цитирам го без намеса: "Замръкнахме в къщата на добруджански селски раздавач, млад още, еднорък човек. Три момиченца седнаха с нас на масата - таткото, майката и бабата хранеха по едно. После останахме само възрастните, разбра се (то се и виждаше вече), че чакат още едно бебе, и някой от нас непредпазливо каза, че трудно се гледат деца, и беше ясно,че намеква за недъга на домакина и се чуди на смелостта му да увеличава семейството си. Тогава бабата стана от масата: "Ние досега не можахме да дадем войник. Трябва да дадем!"

Днес такива чувства и такива амбиции в продължението на рода изглеждат необясними, направо екзотични. Ще добавя само, че по-малко от десетилетие след това заявление на старата жена хиляди младежи напуснаха България - главно, за да избягнат казармата. Даже един президент куриозно обещаваше да ги освободят от военна служба, за да се върнели обратно. Няма днес такъв войниклък в държавата, но все по-малко се раждат децата и все по-малко живеят тук. От девет милиона българи, които демокрацията прие като встъпи във владение на земите ни, за четвърт век останахме под седем, а след още четвърт ни изчисляват под пет. Никой не очаква от демокрацията да ражда деца, но българската, оказва се, не може да бъде и майка. Не става за майка българската демокрация, освен на шепа нехранимайковци, които се ширят и богатеят и с това също опразват страната.

Когато човек пожелава деца, това не е само, за да продължи рода си. Той продължава рода въобще - човешкия род. И още: народа си продължава, човечеството. Но както и във всичко останало, той постъпва така или иначе само ако има причина за това. Къде са нашите причини да бъдем истински и свободни, да бъдем мъдри и отговорни, под кой камък са затиснати, че да го обърнем и да си ги върнем?

И все пак, какво? Към разказа си за съдбата на мъжествения в своето нещастие инвалид Димо Казасов добавя: "Уверен съм, че в много притиснати към земята софийски домове живеят такива силни и горди мъже и жени. Ние не ги знаем. Ние не ги виждаме. Ние не ги ценим. Те са скромни, мълчаливи и свенливи. Но те са солта на нашия град и мълчаливата гордост на нашия народ."

Това добавя той. А аз какво да добавя? Ами да, ние с вас пък сме синовете и внуците на ония "силни и горди", на онези "скромни, мълчаливи и свенливи" българи. Ние не сме просто потомците на този народ, ние все още сме самият този народ. Дайте му на такъв народ една причина и той ще се изправи...