Съюзът на българските журналисти (СБЖ) се събира на Общо отчетно-изборно събрание (конгрес) в събота и неделя, което заслужава внимание дори само заради факта, че напоследък е рядко събитие - почти като папски конклав. Както кардиналите в конклава заседават cum clave - под ключ, така и СБЖ не излъчва сигнали към обществото за предстоящото събитие. Разликата е, че журналистическата централа не е монтирала дори един комин за комуникация, чрез който външните хора да съдят по изпускания дим, какво се случва там.

Иначе СБЖ си има и модерно средство за публичност - собствен сайт в интернет, - но той не забелязва предстоящото събитие, въпреки че разполага с раздел "Съюзен живот". Там последните информации са от 26 януари и 11 март 2015 г. и от тях научаваме, че дружествата на СБЖ в Силистра и Тутракан предлагат да бъдат наречени алеи "Журналист" в Дунавския парк в Силистра и евентуално в парка на Тутракан, че в сградата на СБЖ ще бъде вградена капсула с послание към бъдните поколения и че списание InSpiro съчетава науката и духовността.

Студентите по журналистика могат да изучават такива новини в часовете за журналистическо дребнотемие. Преди 40 години, когато и аз бях студент, един преподавател шеговито обясняваше каква е основната задача на редактора: "Да намери рационалното зърно в авторския материал и незабавно да го изхвърли". Явно някои са възприели буквално уроците му, защото СБЖ дава пример как журналистите си затварят очите пред собствените проблеми, докато критикуват другите професии, че не си вършат добре работата. Кой се интересува от пропадането на България на 106-то място по медийна свобода, където дори държави от третия свят изпитват неудобство от нейната компания? Кой се интересува, че медийният монополизъм, завладял вече 90% от частните медии с национално покритие, както и рекламата, разпространението на издания и разпределението на държавни и европейски фондове за целите на информацията, се е приготвил също да сложи ръка и върху СБЖ, за да няма повече никакви ниши извън неговото всепоглъщащо влияние?



Ако се чудите за какво му е СБЖ,



след като съюзът живурка по такъв безобиден начин, отговорът е: За да си остане такъв. Иначе в официално провъзгласените му цели се казва, че той е "доброволно сдружение на българските журналисти за защита на техните професионални, социални и синдикални права и интереси". Тези дни млад колега ме запита: "Ще ме защити ли СБЖ, ако ме уволнят или ме съдят за публикация?" Бил ми е студент и не можех да го заблуждавам. Отговорих му: "Не". После ми стана обидно заради съюза, в който членувам от 30 години, и реших да намеря примери, които ме опровергават. Потърсих в сайта му раздел "Синдикална дейност", където има рубрика "СБЖ защити", и установих, че е празна. Мъдри се някаква дата и час - "03.06.2010 /13.39", - които вероятно удостоверяват кога е създадена рубриката, но оттогава не е посочен нито един пример, с който СБЖ да се похвали, че е свършил нещо за някого от членовете си. А това са точно годините, през които валякът на медийната империя прегази почти всички български издания и ги превърна в глашатаи на дребнотемието - слепи и глухи за големите проблеми на България, заради които тя е на дъното на всяка европейска класация.

Като пазител на основното човешко право на информация, журналистиката трябва да дава отговори на въпросите, които интересуват обществото. Още първокурсниците научават, че всяка информация отговаря на шест основни въпроса "Кой?", "Какво?", "Кога?", "Къде?", "Защо?" и "Как?". Вече две години въпросът "Кой" кънти на демонстрации по улиците и в дискусии из социалните мрежи, но повечето журналисти сякаш са го задраскали от списъка и точно на него отказват да отговарят. Едва ли някой се чуди защо.



Въпросният "Кой" им е станал пряк началник



или държавен пълномощник за разпределяне на фондове, поради което от главен редактор до стажант-репортер се огъват, когато трябва да пишат за него и делата му. Изключенията са толкова редки, че не е трудно да се забележат. Тези дни оценяващият комитет за Европейската преснаграда номинира вестник "Сега" заедно с още пет европейски издания да се състезава на финала за престижното отличие в категорията за коментари, което е европейски еквивалент на наградата "Пулицър" в САЩ. Статията "Брюксел за България: Не е цирк, а менажерия" е била харесана, защото съдържа много имена на герои на нашето време, заради които Европейската комисия пише толкова критични доклади за България. В мотивите за номинацията се казва: "Шумна атака срещу ендемичната българска корупция на високо равнище в политическото общество - последвана от имена, имена".

Заради тези имена банкерът (вече беглец) Цветан Василев се оплака чрез (вече разследвани) шефове на КТБ през февруари 2014 г. чак на тогавашния председател на Европейската комисия Жозе Барозу, на няколко комисари и други видни функционери в Брюксел, че "Сега" си позволява да дава отговор на въпроса "Кой?" Той атакува вестника и през други издания с обвинение, че "Сега" нарушава етичния кодекс на българските медии. Когато етичната комисия се произнесе, че няма нарушение на кодекса, нито едно от същите издания не съобщи решението й. Което логично водеше до изводи за хранителната верига държава-източена банка-медии. Но бе нелогично пълното мълчание на СБЖ, сякаш бе престанал да се самоиздържа от прословутите си имоти и се бе зачислил на въпросната питателна верига. Той дори не забеляза публикацията в брюкселското издание "Юрактив", което писа: "Български олигарх търси помощта на Барозу, за да затвори устата на журналист". Иначе на сайта на СБЖ се копират разнообразни чужди публикации по медийни въпроси.

По статут СБЖ се води организация в частна полза на своите членове. Но когато членовете от широката периферия не усещат ползата, вероятно тя е осезаема в по-тесен кръг.



За да върши синдикална работа,



той трябва да е способен да защити своите членове от произвола на техните работодатели над журналистическата им съвест. Как обаче да стане това, когато по традиция СБЖ се управлява от главни редактори и директори на медии? И при социализма, и при демокрацията все медийни началници са му давали насоката, под предлог че са кадри с управленски умения. Вярвате ли, че някой от тях би изпълнявал синдикална роля в защита на който и да е журналист? При този явен конфликт на интереси нищо чудно, че СБЖ предпочита да се представя пред обществото като професионално-творческа организация (което можете да разбирате както си искате), а не като журналистически синдикат, както е по света. Затова в България вече има два официални работодателски медийни съюза плюс един неофициален (СБЖ?) и нито един истински журналистически синдикат. А журналистическите организации в Европа, които по природа са синдикати, вероятно се чудят дали СБЖ наистина е техен партньор, или е нещо друго.

Макар и да е учреден в частна полза, СБЖ има смисъл само ако служи на обществените интереси. Обществото няма интерес от смачкани, наплашени и унизени журналисти, защото вместо да играят ролята на "куче пазач" на неговото право на информация, те се превръщат в пудели на властта и олигархията. При тоталното настъпление за овладяване на медиите от силните на деня е необходимо журналистите да имат поне някаква малка опора, на която да разчитат в трудни моменти. Предстоящият конгрес може да ги лиши от нея по два начина: първо, като запази сегашното състояние на СБЖ; второ, като си избере за председател пряк пълномощник на медийната олигархия, който ще сложи точка на кръшкането от монопола й. Тогава на фасадата на журналистическата централа трибуквието СБЖ ще бъде заменено от трибуквието КОЙ.