Изкуството обича корабите, особено обича потъналите такива. Само за "Титаник" има неколкостотин произведения - поеми, книги, музикални произведения, пиеси, филми... Корабът е символ, потъването на кораб с хора на борда пък е директна покана за обобщение. Това обаче, което се случи при Лампедуза век и нещо след "Титаник", не ми изглежда повод за изкуство, а за проповед. На някой луд пророк - по-апокалиптичен и от отшелника на о. Патмос*.
"Имигрантите са мъже и жени като нас, които търсят по-добър живот", рече папата по повод неколкотостотинте удавници в Средиземно море. И призова "Международната общност" да предприеме "по-решителни действия за емигрантската вълна по света". За същото нещо вчера и онзи ден вдигнаха глас десетки европейски политици. Един вид - дайте да видим какво да правим, братя европейци. Да гинат стотици пред очите ни всеки ден не е хуманно, не ни отива да мълчим, ще ни развенчаят за двуличие и егоизъм. Да отворим обаче границите си също не бива - стотици гладни милиони от Африка и Азия ще ни опоскат благополучието като марокански скакалци. Та какво да правим, а?
Дилема си е, дума да няма
Дилема на икономиката, на съвестта, на политиката, на каквото се сетите.
Мисля си как век и нещо след краха на тогавашния технологичен връх параходът "Титаник", наречен "Непотопаемия", пълен с бедни, но надъхани с надежда емигранти, и с богати, обсебени от чувство за контрол и успех бизнесмени, потъна нещо, което онези от "Титаник" не биха могли да видят във въображението си. Нещото е жалката гемия към Лампедуза. Бъдещите телевизори, компютри, космически кораби и петзвездни хотели на новото време пътниците на "Титаник" може би биха успели да си въобразят по някакъв начин. Но това, че гладни, неграмотни, уплашени, натъпкани като добичета пред кланица стотици хора ще плават - донейде като тях - но в неизмеримо по-скотски условия, пак с емиграционна цел... И че пак ще потънат - по много по-нелеп начин, при това с навеки безименно за световното изкуство ръждиво 20-метрово корито - не, такова бъдеще не биха могли да си представят.
Корито край Либия... Либия говори ли ви нещо? Там имаше наши сестри, които спасявахме от лудия полковник... Спасихме ги. Имаше и хиляди българи, които работиха там. Върнаха се с трудно спечелени пари, все пак живи и здрави.
Сега гледам либийската реалност - облечени като за риалити шоу, безлики мъже колят с ножове други мъже пред камера, понеже решили, че конфесията на вторите не е симпатична на първите. Гледам порутени блокове и къщи в редките кадри, които мога да видя, и крещящи орди с калашници край изкорубен бетон... И накачулени един връз друг муджахедини в стенещи джипки, които пукат на воля, докато се разкарват из полузасипани с пясък шосета край унилите дюни на Магреба...
Призивите на папата и днешните водещи политици са толкова нелепи, колкото коритото, наследило "Титаник" - като еволюция в масовите човешки трагедии. По-горе упоменах Магреба и се сетих за жена с такова име - Разан Наим ал Магреби. Тя е от Либия, вече четири години не живее там "от страх", че ще убият нея и децата й, както каза самата тя на една конференция. Разан ал Магреби е писател и журналист, по време на Кадафи била в опозиция, живеела приличен живот, борела се за повече права на жените в родната страна. Когато станала "революцията", била от първите, нарекла "въоръжени милиции", а не "революционери" шайките по улиците. Това я направило "враг на революцията". Убили нейната приятелка Салуа Букикис, арестували сина на Разан, нападнали дъщеря й, студентка в университета, под предлог, че дружи "с неверник", тоест чужденец. Щерката станала жертва на "сексуално посегателство" от страна на "революционерите". Разан живяла три месеца като затворник в собствената си къща, преди да успее да избяга в Тунис. Тя има роман, в който нейна героиня, нелегална емигрантка, достига плажа на Лампедуза и се пита: "Да избягаш от родината си по-лесно ли е, отколкото да се бориш, европейската надменност по-малко жестока ли е?" Това Разан писала преди "революцията".
Всички статистики показват неколкократно увеличение на бежанците след военната намеса на евроатлантическия пакт в Либия. Там свалиха диктатора Кадафи, ако си спомняте, с оръжие, за да дойдат демокрация и благоденствие. Тоест трябва да кажа "свалихме" - ние бяхме за... Ние, те... обърках се и аз като крайнодесния английски политик Найджъл Фарадж. Вчера Фарадж посочи поименно премиера на Великобритания Дейвид Камерън и бившия президент на Франция Никола Саркози като лидери, които
са дестабилизирали ситуацията в Либия
А това довело до катастрофално нарастване на притока на нелегални имигранти в Европа. "Те напълно дестабилизираха Либия, превърнаха я в страна, където се извършват зверства, превърнаха я в място, където положението на християните е просто непоносимо", каза той. После поправи местоименията: "Трябва да сме честни и да кажем, че ние пряко породихме този проблем."
Та ние сме "те" - тези, които често бъркат местоименията. И т. нар. "международна общност" все повече ми заприличва на пироман, който нощем облива дуварите на поредната къща с бензин, под предлог, че там живее баща тиранин. А когато горящи членове на домочадието тръгнат да бягат, изкарва на преден план папата или Франсоа Оланд, които почват да се вайкат: "И те са хора като нас, трябва да се направи нещо."
---
*Йоан Богослов
Като цяло е смислено. Не разбрах само - бъркаме местоименията, обаче май някой бърка и родовете. Какво съгласуване, а:
Разан ал Магреби е писател и журналист, по време на Кадафи била в опозиция,
...------------------------
Сайтът на Генек