Репутацията на политиците е доста лоша. Честно казано, до голяма степен вината е тяхна. Би било глупаво обаче да смятаме, че те всички са еднакви. Ако беше така, цялата система щеше да се разпадане, преди да кажеш: "Може ли да сметнем това за служебен разход?". Въпреки това всички винаги мислят най-лошото за тях.

Политик предлага лоши решения? Значи е ужасен човек. Политик променя мнението си? Значи е слаб и неспособен да ръководи. Политик обещава подобрения - например да намали данъците? Значи очевидно лъже. Политик обещава да направи нещо непопулярно, например да увеличи данъците? Това със сигурност ще се случи. Много политици очевидно се занимават с това заради личната си изгода, но със сигурност има и много, които действително искат най-доброто за хората и просто свикват с негативните мнения за себе си.

Така че, за протокола,



не всички политици са идиоти



(макар че дефинициите за идиот се различават). Но голяма част от тях са. САЩ изглеждат особено измъчени от тях - Сара Пейлин, Тед Круз - тези хора бяха или са кандидати за президентския пост. А архетипният Джордж Буш действително беше президент. В продължение на осем години. Човекът, чиито идиотски мисли гласяха, че бизнесът има ядрен арсенал на разположение. Не че Великобритания може да гледа отвисоко при размера на демонстрирана глупост в нашата собствена система. Майкъл Гоув, Крис Грейлинг, Грант Шапс, Джеръми Хънт, Дейвид Трединик, нелепата Лейбъристка партия, възходът на ЮКИП и любимият объркан кмет на Лондон Борис Джонсън. Много хора биха уточнили, че Борис Джонсън всъщност е много интелигентен и опасен, че само се преструва на клоун. Но това подчертава тезата - един интелигентен човек трябва да се прави на шут, за да постигне успех в политиката.

Защо става така? Логиката сочи, че би трябвало да търсим умен човек, който разбира най-добрите подходи и методи за управление на страната по възможно най-добрия начин. Но не - хората явно са привлечени от демонстрацията на съмнителни интелектуални способности. Голям брой идеологични, културни, социални, исторически, финансови и други фактори допринасят за това, но някои познати психологически процеси също играят роля.



Увереността вдъхновява увереност



Уверените хора са по-убедителни, много изследвания го показват. Това е феномен, който продавачите на коли втора ръка и брокерите на недвижими имоти експлоатират от десетилетия. Политиците са наясно с това, затова и имат толкова обучения за работа с медиите и пиар мениджмънт. Всеки политик, който не изглежда сигурен в себе си, ще бъде унищожен метафорично.

Нещо повече - ефектът на Дънинг-Крюгер разкрива, че по-малко интелигентните хора обикновено са по-самоуверени. За сметка на това по-умните изобщо не са такива. Самооценката е полезно метакогнитивно умение, но то изисква интелигентност. Ако не сте много умни, не виждате недостатъците си, тъй като технически нямате способността да го направите. Така че ако искате един уверен човек да представя политическата ви партия, интелигентният е лош избор. Това, разбира се, може да има обратен ефект - изследванията показват, че когато един уверен човек сгреши или излъже, публиката започва да го смята за по-малко благонадежден, отколкото неуверения. Това вероятно обяснява негативния образ на политиката, която е предимно съвкупност от уверени хора, даващи големи обещания и провалящи се трагично в спазването им.





Политиката е сложна



Да управляваш ефективно държава с десетки милиони жители, всеки от които има различни изисквания и желания, е особено сложна работа. Има прекалено много променливи, които трябва да се обмислят. За нещастие не е възможно да събереш това в добре звучащ слоган за съвременните медии, така че личностите да излизат на преден план. А по-малко интелигентните личности са по-уверени, така че са и по-убедителни и т.н.

Хората често биват отблъснати от сложните интелектуални дискусии. Причината за това може да е, че нямат опит в тази област или смятат за прекалено обезкуражаващо да се занимават с това, защото би им коствало много време и усилия. Но политиката, особено демокрацията, изисква хората да бъдат ангажирани с нея.

Чувството, че активно влияеш на нещо (като например на изборите), е мощен мотиватор, но ако някой многознайко започне да говори големи приказки за лихви или мениджмънт на здравните фондове, това ще отблъсне хората, които не са ангажирани с такива неща. Така че ако един уверен човек каже, че има просто решение или обещае да премахне големите сложни неща, той ще изглежда много по-привлекателен.



Хората обичат да се чувстват близки



Едно от често изтъкваните качества на Джордж У. Буш бе, че хората смятат, че биха "пили една бира с него". Следователно са се чувствали близки с него. Елитизмът, тъкмо напротив, е негативно качество. Идеята, че хората, които управляват страната, са извън нормите на обществото, притеснява много хора. Оттам идват и непрекъснатите усилия на политиците "да се впишат".

Мнозинството хора имат подсъзнателни предразсъдъци, мотиви и стереотипи и предпочитат собствената си "група". Нито едно от тези неща не е особено логично, нито подкрепено от действителни доказателства и реалност, и хората наистина не обичат да чуват неща, които не им харесват. Хората са много нащрек и за социалния статус. Ние имаме нужда да се чувстваме по-висши от другите, за да поддържаме чувството си за самооценка. В резултат на това интелигентният човек, говорещ сложни неща и изтъкващ неудобни, но точни факти, няма да бъде симпатичен на никого. За сметка на това някой видимо по-глупав, който не е предизвикателство към социалния ни статус, който говори простичко, подкрепя предразсъдъците ни и отрича неприятната действителност, е далеч по-приятен.

Ситуацията не е приятна, но това е начинът, по който работят мозъците на хората. Има много повече неща, които да се кажат, отколкото са споменати в тази статия. Ако ги включим обаче, всичко ще стане много по-сложно и това не е начинът да накараш хората да те харесат, както би трябвало да е станало очевидно досега.