Австралийци, новозеландци, англичани и ред още националности надойдоха в Галиполи да отбележат стогодишнината от десанта и битката за полуострова. Нашите електронни медии, понеже вземат новините от големите световни агенции, а те са базирани главно в британски и бивши британски земи, така отразиха събитието, че слабо посветеният зрител би могъл да се позачуди що за битка е тази и какво ни касае, та така подробно се отразява. Репортажите бяха за доблестните войници от най-далечни краища на планетата, принадлежащи на Британската империя, изковали бойно братство и положили тела в героичната епопея при Галиполи, пък сетне намерили вечен упокой там в стройни гробищни редици. Никой не сметна за нужно да ни напомни, че въпросните солдати са подкарани от една империя на десетки хиляди километри от родните им места, за да се бият срещу друга империя - Отоманската, на която тъкмо тогава пък сме лоялни военни съюзници. И че България по същото време воюва на север срещу Русия и Румъния, а на запад и юг срещу Сърбия, Великобритания и Франция. Чудати, от днешна гледна точка ориентации, и то само трийсетина години след като самата България едвам се е отървала от Отоманската империя благодарение на армиите на Александър II. Но не това е повод на писанието. Има и по-чудати пируети в световните конфликти.

Знаете ли обаче как огромната част от нашите класици по онова време коментират включването на България във войната на страната на Централните сили и първите успехи от фронта? Радостно. Войната се е посрещнала с възторг от голяма част от интелигенцията ни. Присетих се с какъв патос и бодрост коментират Световната война например Елин-Пелиновите Пижо и Пендо в един позабравен днес, но жизнен шопски диалог:

Пендо:

Ха да поприседнем на тая столица,

да се поотморим и поразговорим.

(Сядат на една пейка.)

Пижо:

Ти от градо идеш, знаеш, то се вика,

разправи ми малко тънка политика!

Како са децата на полето бойно? (Там е и наш Стойно.)

Какъв вее ветър, що прави крал Петър?

Дедо Иван Руски лъже ли го още, че на помощ до ще?

Що става надоле по Косово поле?

Френци, англичане гърбо ли ги хапе,

та са надовели у Солун арапе?

Разни дандабури с дънести потури,

зурлести сусамци, жълти афионци, сини анасонци -

се от бои разни и от разни вери,

човек да се дзвери!

Пендо:

То войската наша хубаво ги дере -

кой каквото тражи, че си го намери...

Пижо:

Бре, макя му стара! -

Да живей войската! Да живее Цара!

(Пуха шапката си о земи и чука на пейката.)

Скоро дай пол' ока, от мене заръчма!

А! Прощавай, Пендо! Рекох, че сме в кръчма!

Пендо:

Па ония вери, по Солун надоле,

там какво ги рече, фастъци ли, що ли?

- Усетили харно острото на ножа,

бегат да спасяват всеки свойта кожа.

И Вардаро мътен пее и празнува -

додек свет светува,

има да разправа българската слава.

Пижо:

Там и наш е Стойно, бие се достойно.

Пендо:

Гяволе проклети, европейци пусти,

нашите ги мачкат като сухи гръсти.

Пижо:

Знам ги, знам ги, Пендо, они ядат жаби,

затова са слаби.

Пендо:

Слонове да ручат, па са си таквие -

помисли си само ч'я войска ги бие!



Цитирам така напоително, от една страна - за да се позасмеем на диалектния шопски патриотизъм, а от друга - да се позамислим. Този начин на поднасяне на войната е характерен за патриотичното писане от тила за всички времена и народи. Особено ако твоите побеждават. Изобщо има два начина да се участва в конфликт - единият е да заемеш твърдо страната на своите от самото начало, та до края и да пишеш или стреляш, докато дишаш, от тая страна без колебания. Другият начин е да допуснеш, че радикализирането на конфликта е беда само по себе си, и да му търсиш слабите места - не на противника, а на радикализирането. Или казано с други думи - хората в конфликта се делят на такива, които веднага избират: със своите или не. И действат по съответния начин. Наричаме ги патриоти и герои, ако победим и ако пишем по-сетне историята си ние. Ако я пише друг, ги нарича и вменява и на нас този стил: "заблудени от пропагандата трудови хора" или "жертви на националистически страсти".

Делят се още и на такива, които се съмняват, не искат такъв конфликт и работят срещу поляризацията му. Наричаме такива "пораженци" или "предатели", ако конфликтът се състои и ако победят нашите. Ако не стане така, ги наричаме "проницателни глави", пацифисти или нещо такова.

Твърдят, че президентът Рузвелт така оправдал комфорта, който САЩ осигурявали на никарагуанския диктатор Сомоса през 1939 г.: Somoza may be a son of a bitch, but he's our son of a bitch. "Може Сомоса да е копеле, ама е НАШЕ копеле." А знаете ли какво направил поетът Лебедев-Кумач, оня същият, дето написа текста за прекрасната песен "Вставай, страна огромная", когато немците дошли на километри от Москва в края на 1941-ва и в Москва почнала паника? Мятал се като луд из гарата, за да бяга на изток с натрупаната си от текстове луксозна покъщнина... Тя не се побирала в един вагон, а повече вагони нямало, и той почти се побъркал - напомня Захар Прилепин.

Ще кажете - каква е връзката. Има-има - съвсем пряка е.