Таийчи Оно е един от бащите на модерните японски производствени системи и индустриална философия. Един от основните принципи, които преподавал на японските мениджъри, бил, че ако търсиш дефектите и несъвършенствата в един процес, най-логично е да попиташ хората, които са най-близо до него. Г-н Оно извадил японските директори от кабинетите им и ги свалил при машините и поточните линии - за да питат лично работниците къде и какво трябва да се подобри. Крайният резултат бил изначална реформа в японската индустрия и създаването на това, което днес познаваме като висше постижение на ефективност, прецизност и новаторство.

Разказвам ви това, защото с любопитство наблюдавам как пореден български министър на образованието се бори с реформата във висшето образование като Дон Кихот. Има много добри идеи, искрено иска да направи полезни реформи, но засега



не е ясно дали ще има парламентарна подкрепа



за необходимите промени в законите. А повечето избиратели нямат идея за какво се говори в тази специфична материя, да не говорим за това какво трябва да се направи. Та в цялата тази картинка се запитах нещо просто - къде са хората, които са най-близо до самото висше образование, т.е. студентите? Като големи и пълнолетни хора, те нямат ли свое активно мнение - било в подкрепа или като коректив на министъра и неговите предложения?

Отговорността и дори единственият изразител на интересите на студентите по отношение на въпроси като образователната реформа е орган, наречен Национално Представителство на Студентските Съвети (НПСС). Законът за висшето образование в България му е дал монополно положение в тази област. Разучавайки малко повече естеството на този пореден, гарантиран от държавата монопол, въпросът ми защо на студентите много не им се чува гласът, започна да си намира отговорите. НПСС се оказва организация, върху която държавата е позабравила да упражнява контрол, да не говорим да усъвършенства функциите й.

За разлика от всички студентски организации членовете на НПСС са безмандатни, а прелюбопитният им вътрешен правилник



позволява на 5 души да контролират цялата организация



с 51 представители на всички университети в България. Въпреки че по закон е длъжна да го прави, Сметната палата не е одитирала финансите на НПСС от 15 години (т.е. от неговото създаване).

Въпреки че годишният бюджет на НПСС не е огромен, той все пак е значим - около стотина хиляди лева, които са почти гарантирани (т.е. дори нищо да не правят, пак ще си ги получат). Далеч по-притеснително е, че държавата е забравила тотално един орган, на когото е дала абсолютното монополно право да представлява студентската общност в България пред държавните институции и органи, които биха желали да чуят студентското мнение.

Сигурен съм, че както навсякъде, в НПСС има както съвестни, така и безотговорни хора. Опитът обаче показва, че винаги, когато държавата гарантира на определена организация монополно положение, гарантирани доходи, почти нулев контрол и особено безалтернативност и безмандатност, крайният резултат никак не е добър. НПСС провежда инициативи, някои от тях дори са подчертано интересни, но в най-важната област - образователната реформа и публичното огласяване на студентското мнение - резултатите според мен не са задоволителни.

След 25 години не особено успешни реформи във висшето образование придобивам все повече увереност, че в България ефективна образователна реформа ще се случи, когато управляващите (министър и администрация) слязат и започнат не само да говорят, но и да се разбират с хората, най-близки до самия процес (учители, учащи и родители). Добра стъпка в тази посока е гласът на студентите да бъде чут по-скоро, а тяхното представителство да се усъвършенства с мандатност, отчетност, финансиране според заслугите и повече представителност.