Един младеж, когото не познавам, е публикувал в мрежата статия, наречена "Защо се върнах в България". Там, между хубави снимки от нашите планини, този мъж е написал следното: "Изживях една четвърт от живота си извън България. Пропътувах милион километра, за да бъда на колкото се може повече места. Видях хиляди такива, които докосваха сърцето ми, но не по начина, по който ме докосват езерата на Рила, Родопските масиви, Стара планина, Сливенският балкан или малкото кътче земя на село с неговите черешови дървета и плодове на пресни ягоди."

Трябва да признаем, че една от идеологическите дискусии на нашето време не е по оста "ляво-дясно" и "комунизъм-капитализъм", а е по емиграционни дилеми. Споделят се откровения с изобилие от емоционални аргументи в патриотична или национално нихилистична риторика. "Защо напуснах България" и "защо се върнах в България" очевидно е значим личностен избор, вълнуващ не едно съзнание. Можете да прочетете десетки и стотици откровения по темата. Далеч съм от мисълта да претендирам за въвеждането на някакъв ред в нея, но все пак искам да обърна внимание на следното. Човек е така устроен, че чисто психологически има обичая да екстраполира собствените сгоди и несгоди върху обкръжаващото и съответно да го упреква или възвеличава. Примерно: мразите се с комшията, а виниш за това племето си. Не ти върви добре семейният живот, а възненавиждаш поради това жените (мъжете). Тече ти покривът, колорадски бръмбар ти е изял картофите, не те пускат да пееш песен по телевизията, а ти люто упрекваш за това парламент и правителство, удряш си калпака о земята, хващаш първия рейс за Виена и на границата



се изплюваш ядно назад...



Ето, пиша тези неща, а усещам как хем е вярно, хем се качвам на една изкуствено обективна орбита, от която всичко се вижда, но нищо сякаш не те засяга. А това за нас, пребиваващите тук и сега, е невъзможно. Тоест резонно се скрива личният момент и следва въпросът - кой си пък ти, който даваш оценка отвисоко, къде точно живееш, колко вземаш месечно, здрав ли си, кои те тупат по рамото на улицата...

Ще кажа нещо за личния момент накрая, обещавам. Само първо нека снемем патриотичните и антипатриотичните орнаменти от словесната опаковка на съвременното емигрантство. Разбира се, между писаното по темата изобилстват изблици от типа на: "Няма да предам земята на Ботев и Левски, ще стоя в България до последно", както и такива: "Махам се от тая скапана държава", "Избирам Терминал 2" и прочее... Този тип обяснения винаги са ми били несериозни - една такава механджийска патетика върху чисто икономически и съвсем сухи в същността си цифри и явления. Стадионен Мичо Бейзадето в социален и миграционен сос... Естествено, има страни с по-развита инфраструктура от нашата, с повече ред и по-висока култура на труда, с по-голям брутен продукт, по-висока производителност и съответно - по-високи средни доходи на глава от населението. Както,впрочем и много страни, които са по-зле от нас във всички тези отношения. Да търсиш място в първите, ако те пускат там, е нормално и оправдано. Както да търсиш място във вторите, ако твоят личен статус в тях е висок. И така бива. Да не намериш такова място също е възможно - както и у нас. Само че това не е патриотичен, а трудов и социален казус.

Но да се върнем към проникновеното и родолюбиво писмо на младежа, с когото започнах. Той пише: "България тупти в ритъма на моето сърце. Събуждам се рано сутрин, слушайки жизнерадостните песни на славеите, които строят гнездата си. Аз също бавно и целеустремено строя своето. Вътре в себе си. Слънцето изгрява над Триглав по-ярко от всякога. Лъчите му обливат нежно лицето, чиито очи преди 10 години не искаха дори да погледнат към родната земя. Защото не можеха да видят отвъд повърхността на съзиданието, в което се намират по-голямата част от нас. Не можеха да видят, че под привидната същност на изкуствено създаденото ежедневие има нещо повече от мъка, злина, завист и мания за пари и власт. А именно туптящото сърце на България с нейните безкрайни красоти и райски кътчета. Добрината в очите на хората, които срещам, където и да съм. На село, в големия град или вървейки по тясната пътека в планината."

Този човек, за разлика от други наши граждани, които споделят, че харесват България, защото имат тук добър бизнес и защото тук са им близките, приятелите и родните места, е постигнал нещо като



съзерцателно-екстатичен ракурс на завръщането



Което не прави това завръщане по-малко значимо. Напротив. Смея все пак да кажа, гледайки горния цитат: "мъка, злина, завист и мания за пари и власт", че юношата е виждал като единствена реалност около себе си само това, когато е заминавал. Не България се е променила за изминалите години, а той. Тъкмо хилядите, "милион" километрите странствания са му отворили друго око. Моите почитания и уважение към този мъж.

Накрая - да кажа за себе си. От тези съм, които си харесват страната. Никога не съм искал да емигрирам. Причината? Както казах, харесвам си страната, имам къде да живея, освен това с известни усилия свързвам двата края.

Ако обаче ми обещаят по-плътно свързване на краищата в някоя чужбина, бих отишъл и там. Въпросът е да си държиш другото око будно, а то си е българско по рождение. Неизменна величина.