Когато беше в добро настроение, а също и при пристъп на скромност, Дончо Цончев обичаше да казва, че от славата се пълнее. Как точно се отнасяше това към него самия, не бе възможно да се определи: беше безспорно прославен като писател, а още повече и като ловец, но линията му бе неизменно спортна и никога не бе споделял, че се бори с пълнотата. Може би за това помагаше земеделският труд, който се хвалеше, че полага в митичното си имение в Нови хан, или пък просто го изпиваше безсъницата на нощния живот, където се потапяше, за да излъчи на воля неудържимото си благоразположение към този свят. На масата му се стичаха пеперуди от околния град, много от тях бяха непознати и непознати си отиваха, но каквито и да бяха те, Дончо нямаше време да яде, тъй като обикновено говореше - ако спреш да говориш, спират да ти се възхищават. Също тъй спират и ако престанеш да черпиш. И Дончо внимаваше и с двете, щедростта му беше легендарна. Славата му на ловец бе може би още по-удивителна и от това донякъде несправедлива: бе много по-значителен писател, отколкото авджия. Но и ловните излети съвсем очевидно не добавяха пълнота (физическа, нали за нея говорим) в неговата суховата, динамична фигура. Самият той никога не описваше епичните гощавки, които съпътстваха тогавашния въоръжен туризъм. Нито пък споменаваше местните величия, които го съпровождаха като почетен гост из ловните полета на тогавашните области. Обичаше телевизията и в това бе изпреварил времето си. Днес никой не би се учудил, че един писател прекарва толкова време на екрана, а тогава будеше недоумение. Но то бе част от Дончовата нестандартност, той не се разстройваше, че повечето от неговите зрители никога няма да станат негови читатели. Подозирах, че харесва славата и в по-непрестижните й разновидности, най-малкото - не се гнусеше от нея. Но я споменаваше само като причина за напълняване...

Това понякога ставаше в полутъмния апендикс на писателското кафене, известен като "Тихия кът". Там веднъж в седмицата сп."Съвременник" имаше редакционна сбирка. Сядаха на ниските канапета, обсъждаха си въпросите по новия брой, после Павел Вежинов черпеше по нещо и си говореха за литература, някои казваха, че и за риболов. Защото колкото Дончо беше запален ловец, толкова главният редактор бил риболовец. Точно там веднъж ги чух от съседната маса да споменават славата. Дончо по навик изтърси онова за напълняването, а Павел Вежинов го допълни по своя си вежливо-ироничен начин. Изглежда имало нещо такова, защото славата вечно те стяга. Все ти е тясна: може би от това, че наистина напълняваш, а може би понеже винаги ти се иска слава малко по-широчка, по-голяма, поне с един-два номера. Така го каза , с един-два номера...



Павел Вежинов бе между малкото писатели, действителни любимци на славата



По това време вече бяха излезли "Бариерата", "Нощем с белите коне", нови, непредполагани изблици на неговата неизтощима дарба. Погледнато откъм днешния ден, тиражите им, преизданията им, бяха вече космически. В списание "Септември" въртяхме по 15-16 хиляди екземпляра, но когато имаше роман от него, пускахме 25 хиляди и книжката се разграбваше, дори редакционният резерв от стотина броя, предвиден едва ли не за вечни времена, се омиташе от наши приятели и от запалянковци на автора. От къщата ми всички книги на писателя бяха вече изнесени, взети-невърнати, по народному - задигнати. Опазил се е един четиритомник с най-хубавите му творби, издаден през 1984 г., вече след смъртта му. Тези разкази, повести и романи бяха отдавна прочетени и препрочетени, изучавани, обсъждани, филмирани. Въпреки това томовете се разпродадоха светкавично и на мен ми ги купи от Кюстендил един приятел на Катя Йосифова. Издателство "Български писател" е обявило тиража им - 32 хиляди за всеки том. Скромни числа за този писател. А иначе - фантастика от ХХ век. Не жанрът фантастика, а фантастика за днешния книжен пазар.

Но тази справка е с днешна дата, а тогава, в "Тихия кът", белетристът Георги Марковски, с когото се отегчавахме на съседна масичка, намусено измърмори: "Голям номер, малък номер... Славата да не е конфекция, та да си я мерят по номера..." Георги поддържаше висока мярка във възгледите си за литература. За него славен беше Омир. Вярвам, че така бе редно. А Дончо и Вежинов бяха просто... практици. Т.е. практикуваха славата. И до днес мисля, че най-обичаният български романист просто искаше да предупреди своите млади колеги, че славата си има неудобства. Ограничава, стяга, наболява... А Дончо в края на краищата веднъж си призна, че като приказвал за напълняване, имал предвид някои литературни парвенюта, които незнайно как успявали да се прочуят и след това наистина си сменили номера на конфекцията. Поправили се, както казва българинът. И дори бузите им станали някак... по-славни... Но намекът му тъй си остана неразгадан, нито пък той някога ги назова по име. Имаше си и той странности и притеснения...

Мисля, че и двамата славата не ги интересуваше особено и че те не я третираха другояче освен иронично. Днес също има такива писатели, но тях малцина ги познават. Славата се е превърнала в играч на литературния пазар, тя се генерира в различни лаборатории, фондации и дори подземия на новия живот. Славата продава, но ако се замислиш - при такива, общо взето, смешни продажби то значи и славата не е кой знае каква. Малък номер...



Може би не трябваше да се въртим само в литературния пейзаж



Светът е пълен с безсмъртни имена, а също и с такива, които не са прославени с нищо друго освен със... слава. Както и с други, които са я заработили по съвършено неподражаем начин. Живял съм сред кандидати на славата, а и действително прославени хора познавам - ако не друго интервюта съм им вземал. Но примерът, който цял живот помня и споменавам, е съвсем друг, "страничен". През 1954 г. в Швейцария тогавашната ФРГ печели сензационно световното първенство по футбол. Победата е изненада за следвоенния свят. На финала срещу Унгария крилото Хелмут Ран вкарва победния гол и получава от бръснаря си в Германия телеграма: "Ще се бръснеш и подстригваш безплатно, докато един от двама ни умре!". Това е само пример, че славата също е немирна птица и също тъй, където иска, тя лети. И най-вече, където иска каца. Ако беше Дончо жив, сигурно щеше да се изгаври, че славата бръсне и подстригва...

Ще бъде наивно да търсим в миналото компетентни мнения за природата и съдържанието на славата - изборът е прекалено труден. Точни и пространни определения изобилстват, но много от тях днес просто не работят. Най-близко до нашите дни и убийствено валиден ми се видя един пасаж от Монтен: "Съдбата е, която ни дава славата, и то по свой избор. Много често съм виждал как славата изпреварва заслугата и се издига високо над нея. Този, който за първи път е забелязал нейното сходство със сянката, е направил нещо повече, отколкото е искал: и славата, и сянката са две изключително празни неща. Сянката също така понякога върви пред своя предмет и твърде много го надминава по дължина."

Оттук се разбира, че днешните ни претенции и подозрения към славата не са нещо ново. Тя, изглежда, винаги си е била неуправляема и лекомислена. Безотговорна някак. А и това за напълняването май ще излезе вярно: иначе защо от вестниците и от ефира ще ни заливат с диетите за отслабване, които прилагат "звезди" от различен калибър? По форумите валят оплаквания от тях. Не помагат. Каквито им диетите, такава им и славата...