Би било много интересно да прочетем един ден нередактирани и нецензурирани мемоари на Едуард Сноудън; би станало бестселър на бестселърите! Не знам дали той би рачил да напише такова нещо; знам само, че доста могъщи сили от различни страни внимават за такава опция. И биха се намесили, та каквото се пише, да излезе и с тяхно тайно съавторство. Така че отсега не мога да съм сигурен в автентичността на такъв бъдещ бестселър.

Затова да махнем с ръка и да се посмеем



на този пълен с измами свят



Една смешка се разказва в културтрегерските среди, касае времето преди 10 ноември 89-а. Ще спестя имената на участници и разказвачи, някои са още живи.

Наш сравнително известен културтрегер на висок тогава пост е през лятото на някакъв симпозиум по крайбрежието ни. Зачерпили се здраво с другар и палави другарки чужденки в местен бар. И късно през нощта компанията тръгнала да се прибира в почивната станция на трегера за още нощни услади.

Не щеш ли, милиционерът на входа не пуска. Другарките чужденки не били регистрирани тук, не можело.

Културтрегерът побеснява, разкрещява се:

- Кой си ти, бе?

- Старшина Лульо Станков (примерно).

- А знаеш ли ти кой съм аз?

- Вий сте другарят Еди-кой си, директор на еди-си що...

- Освен това аз съм съветски шпионин! И още утре ще те пратя да охраняваш Асфалтовата база, ако не ни пуснеш да влезем. Лульо с Лульо! Ще ме спира той! Мене ще спира! Смотаняк!

Дали е бил "съветски шпионин" или не другарят, не знам. Възможно да, възможно не. Не ме вълнува това, а друго. Другото е, че аз лично харесвам компрометиращи се "шпиони" като горния. Тоест не личностите, а компрометирането харесвам. Особено харесвам шпионите, оказали се "предатели" вследствие някакъв морален спазъм в уж стоманените им иначе характер и психика. Харесвам типове като Едуард Сноудън, дано оцелее и не изпадне в някаква депресия тази бяла врана. Харесвам и такива като ГРУ-шника, по-сетне писател, Виктор Суворов. И двамата се оказаха в противоположни лагери след "компрометирането си" - единият създаде хиляди главоболия на американските тайни служби, другият - на руското ГРУ, но като цяло, вярвам, служат на политическата конвергенция в масовото съзнание.

А ги харесвам, защото в света, както и във всяко миниобщество, господства стратегическото деление "нашите срещу вашите". Така е, понеже ресурсите, изгодите и особено властта са винаги недостатъчни. Затуй такова деление изглежда вечно. Независимо по съюзнически, национален, корпоративен, кланов, семеен или друг някакъв принцип.

Някои утописти обаче, включително моя милост, смятат, че рано или късно това "наши" и "ваши" ще остане главно в спорта. Заедно със съпътстващите тези деления "органи", "служби", "сикретсървиси" и прочее. Иначе ще бъде ерозирана бъдещата цивилизация. Тоест предвиждам как всички ще са "наши" един ден. Или ваши - ако предпочитате. Но да не ви занимавам с утопии повече, чувствам, че вдигате скептична вежда. Връщам се - ако не към хумора, то към архивите.

Онзи ден баща ми, да е жив и здрав, вече почти на 90, се сети за свой ярък спомен.

- Знаеш ли, бях на процеса срещу Иван-Асен Георгиев, американския шпионин...

Вероятно като завършил право, са го пуснали да присъства на прочутия процес срещу нашия дипломат, обвинен в шпионаж за ЦРУ. Баща ми отбеляза, че Иван-Асен Георгиев му бил и преподавател, отличавал се с висок интелект и ерудиция. На процеса Георгиев разказал, как още по средата на века абсолютно се разубедил във възможностите на социалистическата система да надделее над развития западен капитализъм много преди сърбина Милован Джилас. И решил да си предложи услугите на американското разузнаване - преди всичко от идейни (макар че не отказал и финансовите) мотиви. Тоест признал си шпионството. На баща ми направило впечатление, че Георгиев заявил - знам какво ме очаква за това, напълно съм наясно с присъдата -



няма как да е друга, освен смъртна



Но най-силно впечатление му направило следното - то го и накара да ми разкаже спомена.

- Той беше словоохотлив, беше човек с обаяние, с реторика... И между другото го сподели - не за да заслужи милост, каквато знаеше, че няма да има, а ей така, от любов към истината сигурно...

Георгиев изразил разочарование от равнището на хората в ЦРУ. Очаквал, съдейки по технологичното превъзходство на Запада, че кадрите от тяхното разузнаване ще са ерудирани, широко скроени люде, пълни с интереси и космополитни хуманистични идеи. Първият му "наблюдаващ" обаче се оказал скудоумен чиновник технократ, освен това доста некадърен. Георгиев поискал среща с началника му и заявил, че ако не му сменят наблюдаващия, просто не желае да сътрудничи повече. Пратили му втори. Бил малко по-добър, но и той елементарен, плитък кариерист. Което не само огорчило Георгиев, но го и хвърлило в нов песимизъм за бъдещия свят...

Както и да е, осъдили шпионина, съвсем очаквано, на смърт. Днес се пише за процеса какво ли не - че имало "сделка" Георгиев да признае, а нашите да не го убиват, дори че не бил "шпионин". Някъде четох как служителят на американските служби у нас през 90-те Ричард Столц рекъл: "Иван-Асен Георгиев не беше агент на ЦРУ. Той доставяше достатъчно полезна информация, защото беше твърде разговорлив, но тази информация не беше от разузнавателен характер..."

Дали е така, дали не... Не очаквам истина от хора, които вземат заплата не за да обаждат истини пред широката публика.

Мисля само, че кадърните шпиони не са нещо по-добро от некадърните. Поне в моя утопичен модел.