Българската публичност традиционно е наситена с много изговорени глупости. Тези дни обаче ми идват в повече. Чета и се мая, слушам и не вярвам. Не може така да продължава, трябва да се реагира! Защото глупости взеха да стават обществено опасни, убиват и без това мъничката гражданска активност, която иначе на думи всички приветстваме.

Кметът на Кюстендил Петър Паунов решил да сложи урни в града и да зададе три въпроса на съгражданите си. Основният, разбира се, е дали да се кандидатира отново. Урните нямало да бъдат поставяни в циганските квартали, защото ... населението там търгувало гласовете си. Доброволци щели да му организират мероприятието, пък и евтино щяло да излезе. Поне в 10 репортажа до момента това начинание е обговорено в медиите като "референдум". Много се извинявам, но е абсолютна лъжа и безотговорност тази (само)дейност да бъде определяна като референдум - в какъвто и да е контекст.

Живеем в ера на всевъзможна публичност, където и най-очевадните истини следва да се разясняват, защото все ще се появи "всезнаец", който 20 кладенеца ще пресуши и обори очевидността. Затова обяснявам - референдум се свиква по закон, ред, с тема, от органи, с ясно разписани процедури за провеждане, броене на бюлетини, писане на протоколи, проверка, оспорване и т.н. Той също така изисква общо избирателно право (никога не съм предполагал, че трябва да се пояснява) и равен достъп. Всичко друго, което е извън законовия ред, не е референдум. У нас законът (за прякото участие на гражданите във властта) в никакъв случай не е насърчителен, но единствено той, макар с много недостатъци, казва какво е референдум. И по света е така -



референдумът е висше волеизявление,



защитава се от правила срещу прищявки и злоупотреби. Каня се да сложа урна пред жилищния ми блок с въпрос: "Мислите ли, че е редно държавата да ми дава 1000 лв. на месец?". Всеки може да участва, никого не изключвам, бюлетините, не се съмнявайте, ще преброят "независими наблюдатели". Питам - това референдум ли е? (Нали знаете отсега отговора - да, държавата трябва да ми дава 1000 лв.; и кметът на Кюстендил ще е пожелан да се кандидатира).

Казусът съвсем не е семантичен, най-малко - безобиден. Той е удар срещу това, в което Паунов и такива като него се кълнат - пряката демокрация. Казусът изкривява, подменя и откровено манипулира що е това истинско допитване. Колкото повече медиите го обговарят като "референдум", толкова повече хората ще мислят, че рефендумите се свеждат до някаква предизборна акция. Че в едно истинско допитване може да изключиш някого, в случая - циганите. Че референдуми може да обслужат един-единствен човек, свикани от него. Няма да се учудя, ако кюстендилската случка дори обогати статистиката на референдумите, а Паунов стане Човек на годината. Какъв е резултатът обаче? Резултатът е не просто, че грозно се лъже. Или че кметът ще извлече дивиденти. Резултатът е, че се подкопава и без това невисоката гражданска култура в България. "Гледай ти за какво се ползват референдумите!", ще си каже един. "Браво на кмета, ей на - оряза ги тия цигани, искаме още такива референдуми!", ще добави друг. Трети ще се отврати. Умните ще се потресат. Тъй референдум няма да се е случил, но ще бъде възприет като събитие и ще хвърли дискусиите в посока



далеч от пряката демокрация, от същността



на истинското допитване.

Тези дни се информирах още от медиите, че граждани организирали подписка срещу паметника на Самуил. Прекрасно - имат право и на мнение, и на инициатива. Изпаднах в ступор обаче, когато разбрах, че "подписката набирала скорост във "Фейсбук". Все едно Иван, Стоян и Драган да се съберат, да позамезят на масата и да се провикнат от балкона - "Долу Бойко-о-о!". Пък и да го напишат на стената на блока. Начинанието им подписка ли е?

Подписката, също като референдума, е законов инструмент, форма на гражданско участие. Но пак се организира по правила, процедури, с нужните атрибути. Съответният властови орган се задължава да реагира - приема, разглежда, отговоря, ако не, може да го съдиш. Има и не толкова стриктни органи - като например общински съвет в предизборен период. Общинските съвети разглеждат всякакви подписки в предизборен период, но пак се искат поне няколко формалности - подписи, адрес, ЕГН евентуално, почерк някакъв... Във "Фейсбук" се пишат статуси, пускат се снимки на розички и котета, вдигат се палчета. Подписки не се правят. По каква причина повечето медии нарекоха този ентусиазъм "подписка"?

Знаете ли коя е първата мишена на глупостта "подписка във "Фейсбук"? Мишена са самите хора, които не харесват паметника. Защото те мислят, "че нещо се прави по въпроса". А то не се прави.



Пак имаме случай на лъжа, илюзия,



която не просто мами - тя създава грешна представа що е гражданска активност, успива я. Много хора вече мислят, че с натискането на бутон в мрежата са заявили гражданска позиция. Наскоро моя позната ме помоли да се включа в петиция от някакъв сайт, без да знае, че тия петиции работа не вършат. Тя всеки ден чува от медиите за поредната подобна петиция, но никой не й разяснява, че без електронен подпис и съответната процедура нищо не струват. Мислиш, че си активен, ама не си.



Познайте кому е изгодно?



Гражданската активност изисква и време, и усилия, най-вече - познания. Съответно си има процедури, ред, по който се заявява, иначе - адресатът може да ти обърне внимание, ама може и да не. Процедурите, колкото и да са досадни, предпазват от шарлатания. Пренебрегвайки на едро тези подробности, с нищо не помагаме на хората, подвеждаме ги. Не възпитаваме гражданската култура. В повечето случаи го правим неволно, по инерция, в бързината, без да се замислим... Но вредим, много вредим.

Тези дни чета и още нещо - "Хората в Гърмен", "Хората в Орландовци", "...в Нови хан". Добре, че имаше колеги, които показаха част от тия хора ("изненадващо" маскирани). Следях протестите във Варна преди 2 години срещу тогавашния кмет Кирил Йорданов. Демонстрациите бяха многобройни, но далеч под изписваните 30-50-70 000. Колкото повече се мъчих да обясня, че хората по улиците са много по-малко, толкова повече бях припознаван като защитник на кмета злодей. След два месеца, когато бурните събития доведоха до извънредни избори и на тях се явиха едва 26% (!) от варненци, в едно радио ме попитаха: "Как така след многохилядните протести, след тая маса народ по улиците, гласуваха толкова малко хора?". Смотолевих нещо. Е, какво да кажа, колеги,



че тая работа със 70-хилядния протест я измислихме ние?



Публиката разбра тогава, че във Варна се е случило нещо непонятно - много хора протестирали, малко гласували. А не беше така. Когато все пак вотът произведе за кмет Иван Портних, човек от обкръжението на Йорданов, учудването беше още по-голямо. "Гледай бе, гледай кви прости сме ние, варненци - протестираме, а после избираме същите!", каза ми познат. Омерзи се от всякакви протести, бе добил грешна представа от медиите за мащаба и характера им. Тъй и с Гърмен и сега размирните райони - използването на общ знаменател ("всички цигани крадат", "българите атакуват", "жителите на... искат изнасилване") без нюансите, уточненията, цифрите и конкретиката рискува да създаде грешна представа - у едни хора ще се изкриви понятието за протест, втори ще се отвратят от протестите въобще, трети така и няма да разберат какви точно са проблемите в гетата.