Преди половин година седях в аудитория на университет, разположен навътре в държавата Тунис, но все пак до силно туристическо място - град Керуан. Този град е едно от най-символичните в арабската цивилизация. Та там, в компанията на други европейци, разговаряхме с местните студенти за разни работи, включително за образование, свободи и прочее. Сред тези студенти имаше красиви девойки, облечени по европейски, имаше и позабулени момичета. Между момчетата пък се срещаха немалко, които изглеждаха досущ ислямски радикали - дълги черни бради и до голо обръснати глави. Всички говореха френски и английски. Спомних си това, когато прочетох за масовия убиец в Сус, изтребил няколко десетки туристи на плажа преди дни. Оказа се студент, родом от околностите на Керуан, до този момент неосъждан и неподозиран като кандидат-джихадист.

Тогава в Тунис беше сравнително спокойно, туристите не бягаха оттам, а отиваха. Самият аз бях вече обиколил музея на древната керамика "Бардо", макар набързо, и освен бодливите телени мрежи по някои булеварди не бях открил друго, което да напомня за наскоро прекосилите арабските страни като пустинен тайфун революции.

Малко след срещата в университета, вече в самия Керуан, седнахме на обяд в местен ресторант заедно с преподаватели и студенти от университета. Разбира се, алкохолът, допустим в столицата Тунис, в Керуан беше табу. Това не попречи на настроението. Отбраните и пикантни арабски гозби харесаха на всички. Помня, че на нашата маса седнаха и две сестри - забулени, но сравнително начетени девойки. Следваха философия в университета. Дали за да демонстрират разкрепостеност и свободомислие, дали от истински интерес, но като се разговорихме за предмета им на обучение, те споменаха няколко модерни имена, като особено наблегнаха на философските идеи на маркиз дьо Сад и Ото Вайнингер. Един вид, като сме забулени, не ни мислете за задръстени. Скоро след това, слава Богу, зарязаха перверзните мислители и просто попяха - а пееха великолепно. Забелязах все пак по време на общуването, че бе достатъчно и най-мънкащият или най-неадекватният мъж на масата да си отвори устата, и те веднага



почтително млъкваха



Културата и обичаите бяха по-силни от всякакво образование. А в тази култура е прието така: когато заговори по-възрастен, по-младите мълчат. Заговори ли мъж, жените мълчат. Далеч съм от обобщенията дали това е винаги добре или винаги зле в тази вселена, подчинена на концептуалната относителност. Подчертавам само, че в тази култура е така - от дълги векове.

Както в тази култура от векове водата е символ на живот и индикация за щастие. В Керуан има един кладенец на втория етаж на сграда, построена от местен велможа. Велможата измислил следното инженерство: камила обикаля в кръг, върти дървено колело и вади вода от кладенеца. За този си хаир въпросният Али или Хасан е тачен до днес. Понеже водата в тези краища е винаги оскъдна. В Корана почти всяка сура, в която става дума за ислямския рай, съдържа кратко описание на този рай. То често приключва с фразата: "и реки текат (там)". Разбирам защо е така. Не мога да си представя описания на рая от живеещите край сибирските реки и блата, съдържащо подобна фраза. (Там раят сигурно включва палми, а не облаци комари.)

Говоря всичко това, защото съвременните инженери на световната политическа конструкция случайно или нарочно (за съжаление допускам, че неслучайно) виждат рая еднозначно. Не искам да кажа, че го виждат само като нещо, подобно на Лас Вегас с free fun forever и разрешени еднополови бракове, но твърдя, че не са склонни да го гледат през чужди политически очи. А културното многообразие, за добро или лошо, изглежда неделимо от политическото многообразие.

Идеологическият термин "демокрация" и в света на Евроатлантическия алианс, и в света на исляма, и в света на бившите социалистически страни изгуби част от съдържателната си същност. И е на път



да се превърне в методологичен фетиш,



връткан според моментната тактическа полза. В това отношение "демокрация" вече успешно замества термина "комунизъм" - като цел, мотивирана почти религиозно и също така нереализуема в земни условия. Но притежаваща степени, при които едни винаги водят и това им дава право да управляват други, бръмчащи на по-ниска предавка. Казано другояче, когато събаряме с оръжие диктаторски режим в суверенна държава, това е оправдано; когато събаряме с пари и пропаганда законно правителство в друга държава, политически обвързана със сила, която се опъва на надмощието ни, това също е оправдано. Но когато стане дума за върховния инструмент на демокрацията - референдума, понякога става "нелепо" и недопустимо" - както в случая с Гърция. Упоритият Ципрас го рече така: ние не можем да позволим да учат страна, дала на света демокрацията, на демокрация.

Демокрацията не е цел, а средство, но това е мантра, вече полупразна от съдържание в съвременните международни политически практики.

Австрийският писател Ойген Руйге наскоро заяви - противопоставям се на идеята Западът да обучава останалите хора на планетата политически. Изглежда прав. Не знам дали такъв подход може да доведе до небесния рай, но очевидно не води към земен такъв. Доказва го днешната действителност там, където видяхме такава намеса. Там доведе до объркване, до лишаване от идентичност, до нестабилност и тероризъм.

Явно няма един рай за всички на онзи свят, както няма Лас Вегас, в който всички печелят, на този.