Реакциите по отношение на драмата в Гърция, която е на път да се превърне в трагедия; насърчаваните безогледно страхове от война; яростното противопоставяне срещу всеки опит за рационална оценка на руско-украинския конфликт и последиците му за България; разрастването на ксенофобските нагласи, както и още десетки по-малки по обхват и разрушителна сила теми налагат въпроса: Какво се случва в българското общество?

Нараства агресията във всички сфери на публичния и частния живот. Обществените нагласи стават все по-податливи на масови манипулации. Увеличава се относителният дял на онези, които са склонни да се противопоставят на стратегическия избор на България като член на НАТО и Европейския съюз. Доверието в публичните институции достигна критично ниски равнища. Нарушени са базисни линии на съгласие около ценностите на демокрацията в България.

Изглежда, че



става въпрос за мащабен социален конфликт,



но на повърхността доминира усещането за почти пълната загуба на ориентация. Няма ясно откроени противостоящи се страни. Дори и политиците не успяват да си създадат ясен враг. Ако можем да говорим за конфликт, то той е по-скоро аномичен, основан на състоянието на аномия, разбирано като беззаконие, липса на правила, и онова, което Ралф Дарендорф нарича "безлика тирания".

Основното ядро на този конфликт е съпротивата срещу установяването на правила и тяхното спазване. Става въпрос за дълбока криза на легитимност на публичните институции, които не могат да изграждат съгласие около норми и контрола върху тяхното следване. Това не е проблем само пред политическите партии или държавните институции. Енергията на противопоставяне срещу правилата е резултат на неспособността ни да постигаме колективни решения.

Декларираните симпатии към гръцката безотговорност не означава, че мнозинството от българските граждани биха искали да бъдат управлявани по този начин. Истерията около военните учения не означава доверие в боеспособността на Българската армия. Реанимираната постсъветска носталгия не е израз на желание за възстановяване на мизерията на "реалния социализъм". Общият източник на цялата тази агресия е в отказа от спазване на правила поради недоверието в авторитета на онези, които ги налагат.

Тази нагласа позволява еднакво упорито да се твърди, че международното право не трябва да се отнася до Руската федерация; че задълженията и договорите не би трябвало да бъдат прилагани по отношение на Гърция, както и че корупцията може да бъде оправдавана чрез бедността. Само частично и периферно тази нагласа бива употребена от левите радикали в тяхната представа за "една нова, социална Европа". Но в основата си този прилив на популизъм не е резултат от някаква "лява вълна", още по-малко в страна като България.

Българското общество се намира в



състояние на дълбока социална дезинтеграция



с критично ниски равнища на солидарност. Социалните неравенства се възприемат като непоносимо дълбоки, а заедно с тях се разпада и общата перспектива към споделени ценности и принципи. Общество, намиращо се в такова състояние, не може да генерира автентична лява политика, но е силно податливо към радикален популизъм, пакетиран в лява или дясна идеология.

Това състояние на обществото създава неприемливо високи равнища на риск. Липсата на елементарна солидарност, дълбокото разбиране за несправедливост и представата за нарастване на непосредствените заплахи във всекидневния живот изграждат масовото усещане за несигурност, което компрометира всеки опит за установяване на норми. Несигурността не се нуждае от непосредствени рискове или заплахи - тя самата е в основата на всеки риск.

Продължителното състояние на аномия, в което старите правила и норми вече не могат да бъдат прилагани, а новите не успяват да се установят, деградира националната общност и самия смисъл на съвместното ни съществуване. Затова е по-лесно да се крещят патриотарски лозунги, отколкото да се прави нещо за България. Това насърчава агресията спрямо различието, защото липсва съгласие относно онова, което ни прави българи. Затова изглежда толкова лесно от нафталина да бъдат извадени старите лозунги от времето на Студената война и да се раздухва истерията за "Русия, таз' страна велика".

Основната фигура на аномичния конфликт са "новите губещи". Тези млади хора, които нямат лични спомени от "равенството на социализма", не се вписват в носталгията на своите родители. Те не са част от онези групи, които претърпяха реални загуби в процеса на дълбока социална и икономическа трансформация. По-голямата част от тях вече разбират, че животът им ще протече така, както и досега - в напразно очакване на "големия удар"; в пространството на градове, в които се чувстват чужди; в малки, неустойчиви групи от други губещи като тях, сред разрастваща се агресия, насочена срещу всички и всичко.

Няма значение



дали те търсят пространство за сблъсък



край футболните стадиони или около ромските квартали. Протестите от февруари 2013 година показаха, че за тях няма съществено значение кои политически лидери ги водят и какво им предлагат. За по-голямата част от тях липсата на житейска и социална перспектива все по-често ще бъде компенсирана с патриотарска истерия и радикални призиви. Те дори не разбират начина, по който биват употребени в интерес на онези, срещу които формално се противопоставят.

Техният относителен дял не е определящ за мащабите на социалния проблем, пред който се изправя българското общество. Неспособността за постигане на съгласие около норми на съвместното ни живеене е основният проблем пред всяка форма на социална интеграция. Тук не става въпрос за представата за "интеграцията на ромите", разбирана като нещо средно между асимилация и етническо прочистване. Ние нямаме истински проблем с ромите, турците, бежанците или с хората с различна сексуална ориентация, а със собствената си способност да организираме живота си. Това е истинската заплаха пред перспективите на България. Защото тази нагласа е еднакво ясно различима във всекидневния ни живот - от причините за повечето катастрофи у нас до отношението към политическото участие.

Независимо от драматично променящата се външна среда за сигурност истинските заплахи за България са в състоянието на самото българско общество. Хибридната война не би достигала толкова ефективно целите си, ако капацитетът ни за постигане на съгласие не бе на толкова ниско ниво. Рисковете, свързани с международния корпоративен бизнес, представящ се за ислямски тероризъм, не биха били толкова сериозни, ако можехме да постигнем съгласие относно това



как да продължим да живеем в разбирателство



с различните от нас, така както сме го правили векове наред.

Това не е проблем само пред българското общество. Новите губещи са европейски феномен, който вече маркира трайно динамиката на обществените процеси. В тази среда изглежда твърде лесно да бъдат лансирани радикални популистки призиви. Много лесно е да бъдат намерени псевдорокери и псевдозапалянковци, които да бъдат тласнати към радикални действия. Във всеки момент изглежда, че може да бъде провокиран яростен, но краткотраен сблъсък. Политтехнолозите продължават да разчитат на тази стихийна агресия като инструмент за политически натиск. Но в подобна обществена атмосфера не може да възникне смислена алтернатива.

Няма обща и споделена перспектива, в която може да се зароди успешен проект за национално развитие. И това ще продължава да бъде така, докато мнозинството от българските граждани продължават да търсят някого или нещо, на което да поверят отговорността за собствения си живот.

-----

*Заглавието е на редакцията.