Безплътният, изветряващ дух на липовия облак между блоковете залюлява нереалното ми софийско събуждане. Това са вече последните омаи на оттеглящата се нощ, преди да ме раздрусат агресията на сутрешните телевизионни празнодумци, новините без милост и без съвест, както и неумолимото напредване на безкомпромисния български делник. Знам, че ще отворя очи и ще се натъкна на убогия бетонен свят, а още не ме изоставя очакването за морски ширини, за хоризонт, от който слънцето се подава като шлем на огнен водолаз. Така се сливат моите илюзии - преди да се разпръснат. Виденията и просъниците са последното убежище на младостта и аз ги благославям.

Преди седмици в Малта се събуждах от ясния, навярно сгъстен от носталгията липов мирис. В Малта, която опознавам постепенно и плътно, липа не съм виждал досега. Вероятно някоя софийска липа, може би от онези трите пред нашия вход Б, или плевенската, която растеше пред къщи (липата е още там, къщата я няма), или онази липа насред шуменската артилерийска казарма, под която застанах една вечер и за миг повярвах, че съм у дома - вероятно някоя от тях дъхтеше топло и медовито под малтийския балкон, за да ме събуди и помилва, преди да се отправя към морето.

Искам и сега да се оправя към морето и сигурно бих тръгнал в полусън, но панелният пейзаж и Витоша между блоковете се препречват пред погледа. Иначе море съм виждал неведнъж и там, където го няма: в края на необгледно поле или дори на чертата, където облаците слизат и хоризонтът изглежда като съставен от отблясъци. Както много жадувани неща в нашия живот и моретата нерядко се оказват невинни, оптически и прочее измами, но човекът все тъй ги преследва, върви натам и дори когато заблудата се разкрие, зад него все пак остава някакъв път, изминат в наивния му устрем към нея.

Бълнувах морето дълго, преди да съм го видял. Първите поети, които обикнах, имаха неизбежните стихове за морето, но аз запаметявах откъслечно и хаотично, понякога само куплети, понякога само детайли и образи, някои от най-великолепните им маринистични творения не ме докосваха, реалистичното им майсторство някак не ми беше по сърце, очароваха ме нежните като с върха на перото загатнати видения и състояния. В детството ми не всичко бе достъпно, поезия се намираше трудно, особено нова, българска. Четях Пушкин и той ме омагьосваше, но кое точно?



Погасло дневное светило;

На море синее вечерний пал туман.

Шуми, шуми, послушное ветрило,

Волнуйся подо мной, угрюмый океан.



Усещах стихията на поезията, вибрирах от нея. Самото стихотворение е дълго и подробно, то има корени в биографията на поета, в неговите изгнания, в края на краищата има звук на равносметка, на решително удряне на черта под миналото. Но това "Шуми, шуми, послушное ветрило...", това владееше момчешкото ми сърце, виждах поета изправен на стремителен и красив ветроход, прав и самотен на кърмата, както бях виждал рисунки на Байрон в илюстрации към "Чайлд Харолд". Веднъж години след това попаднах на някакво изследване, в което мъгляво се разискваше какво е объркал поетът, та хем е на "море синее", хем под него се вълнува "угрюмый океан". Видя ми се просташка, селска, бездарна претенция. Заяждане, което ме засегна лично. Запомних автора, след време с Гришата Ленков се черпехме и не знам защо припомних този критически позор, та той се разстрои и рече: "Познавам го този юнак, друго от него не очаквам. Забрави го." Но пиенето му загорча и си тръгна - все пак, беше специалист по Пушкин, заболя го.

Яворов ме смая с влизането в"Заточеници". Разбирах драматичното, непоносимо в своята печал стихотворение, безнадеждността и покрусата на отплаващите към изгнанието мъже. Но спокойната, тържествена и някак съчувствена стихия сякаш заливаше всичко това. Невероятната, неподражаема пластика издишваше едно море, което ще се плиска в душата до смъртта.



От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове



Когато бяхме млади поети, смятахме, че разбираме стиха, и нерядко си позволявахме забележка върху текстовете на майсторите. Понякога съм се улавял да си мисля, че тази строфа е всъщност стихотворението. Останалото е пълнеж, дописване, "опашка". Е, това е било вече прекалено. Но озарените от заника талази още плискат и ме заливат, плискат ме и ме заливат. Ей така, както си "почиват".

От целия свят на Есенин особено обикнах поемката "Батум". Тя е разказвателна, цветиста, както само Есенин може да изрази своята ирония и страст по Ориента. Като казвам "обикнах", трябва да уточня, че не цялата. А това:



Корабли плывут

В Константинополь.

Поезда уходят на Москву.

От людского шума ль

Иль от скопа ль

Каждый день я чувствую

Тоску.

..........

Каждый день

Я прихожу на пристань,

Провожаю всех,

Кого не жаль,

И гляжу все тягостней

И пристальней

В очарованную даль.



Самотата пред морските пространства бездруго не прилича на никоя друга самота. Има нещо покъртително в тези строфи, които преобръщат цялото стихотворение, дават му друг фокус и звук. В юношеството си бях обсебен от поета, но в своята драматична и често сърцераздирателна поезия Есенин никога не ми е бил толкова близък, както в "Батум" . Може би е заради морето, но и не само. Нерядко съм се улавял, че съжалявам онези познати, които никога в живота си не са прочели това.

Веднъж отбелязвахме годишнина на поета Вътьо Раковски. Имаше официална част, цветя, слово, после всеки трябваше да каже по няколко думи. Дойде редът ми и изрецитирах по памет едно от най-ранните му стихотворения:



На пясъчния бряг стоеше дюна.

Бе лунна нощ, бе нощ голяма.

Морето в страстен плисък я целуна.

Стопи се в нежност тя. Сега я няма.



Стихотворението се казва "Целувка". Вътьо ме гледаше смаян. Никога не бе предполагал, че съм паметлив негов читател. Сигурно се питаше защо точно това стихотворение, което той и не беше включвал в по-късни книги, съм запечатил в паметта си. А то е било заради морето.

Всички знаят, че нямам памет за поезията. Собствените си стихотворения не помня. А се оказва, че необяснимо съм задържал откъслеци от стихотворения без усилие, без препрочитане. Така и днес незабавно се съживява куплет от популярния тогава, а днес почти непознат Славчо Чернишев:



Завръщаха се корабите в здрача,

обрасли със оранжева мъгла.

Бе час, когато всекиму се плаче

за себе си или пък за жена.



Или няколко стиха от гордия страдалец Янис Рицос, лагерист на зловещия остров Макронисос:



Да имаше поне един прозорец, през който да погледаме морето,

че друго е морето в рамка на прозорец

и друго - в острите игли на телените мрежи.



Контрапункт, ще кажете. Така е. Но винаги съм копнял за прозорец, зад който денят да възлиза и после да се потапя в морската шир. Да бъда негов и по този простодушен начин, както в душата си принадлежах на моето първо море - морето от поезията...

Още не беше нахлул в моя свят Христо Фотев. Нито Иван Пейчев. Морето си оставаше моето загадъчно видение и после нито те, нито някой друг успяха да променят това. Нито дори самото то, действителното море.

Видях го за пръв път на осемнайсетия си рожден ден. Тоест, било е 2 декември. Зимно море, мръсна пристанищна вода, тромави корабчета, обкичени с вехти автомобилни гуми. Не, това не беше моето море. Или пък докрай щях да живея между две морета?

Години след това пристигнахме във Варна за ваканцията. Пътувахме на разсъмване и слязохме да изпием по нещо топло в кръчмата на морската гара, до вълнолома. Малко очукано корабче бе привързано там, пусто, заключено. Водата го повдигаше и спускаше, повдигаше и спускаше, лениво, някак безразлично. Драган, по-малкото ми момче, го гледаше очарован и каза само: "Диша..." Беше едва двегодишен, а от самото начало неговото море беше различно от нашето. То беше онова, което "диша". И мисля, че с това неговото море превъзхожда моите.

Видях морета и океани впоследствие и аз. Прочетох хиляди страници, написани от майстори. Всеки ми предлагаше своето море и аз уважавах това. Но никой не промени и никой не добави нищо повече към моето полумомчешко, въобразено и от това честно и истинско море. Освен, може би, Христо Фотев с онова вълшебно: "Вълна в сияйната вълна и светлина във светлината".

Модерно е да се говори днес за аура, за някакво поле около човешкото съзнание. Казват, че дори са го заснели. Не зная, но ако действително съществува, то вероятно това са онези видения, вълнения и пориви, които съпровождат човека и извън него, защото са тъй значителни и силни, та той просто не може да ги побере. При мен това ще да са моите призрачни морета и предутреният, още лунен аромат на липи. Обвиват ме и се примесват, пораждат се един от друг и ме оставят да сънувам, преди да се разбудя за света. Онзи свят, в който никой не ме пита дали точно в него искам да се събудя...

Но защо ви разказвам това?

Просто получи се нещо като толкова страстно осъжданото при социализма бягство от действителността. Вчера срещнах (щях да напиша човек, но реших, че ще бъде прекалено) мерзавец, който спокойно може да го постави на визитната си картичка като занятие. Нагъл, агресивен и бездарен. Готов да твори мръсотия не поради някаква причина - просто отвътре му идва. И го прави. Цял живот. Нелеп и вреден страничен резултат на заниманията с литература. Нещо като отпадъчен продукт. Опасявах се, че ще отстъпя на чувствата (чувствата си аз му ги изразих, впрочем) и ще взема да ви занимавам с него. Реших да избягна това. О, не казвам, че то никога няма да се случи. Няма да се размине, но нека не бъде днес, не и докато копнението по морето ни полазва като най-сладката тръпка на лятото или поне докато още прецъфтяват последните юлски липи. После ще видим...