Неотдавна, още няма месец, обещах пак да поработим върху думите. Мисля, че обещанията не трябва особено да се отлагат, иначе намеренията се замотват и оплитат в някакви нови хрумвания и навеи и авторът се превръща в един непоследователен и скоклив артист, твърде безгрижен, но и безотговорен към собствените си идеи. Впрочем, след толкова години няма особено значение как точно ще се старае авторът. Има значение какво постига с това усърдие - ако изобщо постига нещо. Понякога, истината ви казвам, едното голо усърдие бива представяно като резултат. Опасявам се, че ако това се е случвало и на мен, то е било най-вече именно в "Нерви и утехи".

Винаги съм твърдял, че трябва да внимаваме с думите, ако ще ги записваме на хартия. Чувствал съм се отговорен и дори виновен заради думите дори когато съвсем други хора са постъпвали зле с тях. Опитвал съм да разкрия, че когато сме нехайни, нечестни и, най-вече, неграмотни към тях, ние пряко влияем на действителността, на онова, което те означават в нея, на всичко, което наричаме с тях, и че когато изменяме техните значения, ние просто изменяме на нещата от живота, които стоят зад тези думи. Разпръснати в годините стоят мои текстове, които игриво съм наричал "филологии". "Филология за всички", "Филология за наивници", "Филология за нежни души" и други такива. Това са все опити да бъдат разчетени сигналите на думите, които си отиват, и на другите, които ги надвиват и изместват. В своето време те бяха добре разгадани от читателя, но, както повечето чистосърдечни и добронамерени съчинения нищо не предотвратиха, нищо не спасиха.

Днес само искам да продължим погледа си върху словата от неотдавнашния речник на българина, какво тези думи са изгубили от своето значение, колко са обеднели и дори обречени. И трите думи са чуждици, но те се разполагаха в нашия говор равноправно, пък и аз не съм пурист, нито някого съветвам да бъде. Думите сами воюват за място в езика и не ние свирим този мач. Прочее, да отворим речника на засегнатите думи. Буква "М"...



МАДЖУН

Които са живели в купонния български свят след войната, трябва да го помнят още. Захарта беше рядкост, дажбите бяха оскъдни. Беше нещо нормално, когато отидеш с родителите си на гости, стопанката да те почерпи с... бучка захар. Маджунът от захарна тръстика подслаждаше народния живот. Тогава тръстика сееше всеки земеделец - единствено за нуждите на семейството. Когато светът се окопити и пазарът се насити, захарната тръстика изчезна от къра - едновременно с маджуна.

Маджунът беше тъмнокафяв, а в буркана - черен. Варяха го в края на лятото в "казана" на селската кооперация. Казанът всъщност беше огромна тава, в която сокът от тръстика кипеше и се сгъстяваше. Самата тръстика се мелеше в особена резачка, сместа се прецеждаше, почистваше, бъркаше се старателно. Въпреки това по стените на тавата оставаше загоряла сладка коричка, която след изгребването на готовия маджун задължително се оставяше на момчетията. Излизахме от речните вирове в късния следобед и се нареждахме покрай тавите. Имаше за всеки, за мен, гражданчето, също. Тогава не съм се питал обикновена аванта ли беше това, или ритуал.

С маджун бабите ни подслаждаха всичко - от чашата мляко до грубия, пресядащ резен просеник. Дъщерите и снахите се бяха изхитрили с него да майсторят шеметни торти. Торта с маджун - кой ще го повярва днес! Но такава торта, ако успееше някак да преседи два-три дена, нямаше равна на себе си.

После този маджун изчезна и точно това изчезна от самата дума - онази неповторима сладост. Остана й само значението на смес за уплътняване на стъклата към прозорците. Опитай да я вкусиш...



МАНШОН

Златка от пети "Б" зиме идваше на училище с маншон. Беше грациозна малка плевналийка с елегантно палтенце от "букле" и с мукавена чанта на раменете. Тогава такива чанти имаше само по картинките, и то по картинките отпреди Девети. Вероятно чантата на гръб й позволяваше да си топли ръцете в маншона. И чантата, и буклето, и маншонът бяха подарък от леля й в Бърно. Повечето от нас носеха домашно плетени ръкавици с един пръст. Обличаха ни с преправени таткови и мамини палта или доизносвахме топли дрехи от батковци и каки. Най-добре стъкмен за суровата плевенска зима бе Милко Дишков, който идваше с много топла жълто-зелена куртка на горски стражар, ловко подкъсена и стеснена и с оригиналните копчета.

Маншонът, но и буклето на Златка предизвикваха завист дори у учителките. Ние въздишахме главно по фамозната чанта. Само след няколко години целият град щеше да въздиша вече по самата Златка, но времето за това още не беше дошло. Засега нашата лъчезарна съученичка беше просто като манекен на един друг живот, на друг стил, на друга съдба.

Маншонът по онова време не беше чак такава рядкост. Носеха го жени от "стари" семейства - плетен, астраганен, от заяк или от лисица. Срещаха се още. След време го виждах по репродукциите на художници от ХIХ век - главно руснаци и французи. Било е по време, когато дамите не са излизали с чанти или чантите са им ги носели прислужниците. В маншона са държали кърпичка и червило. За да ходиш зиме с маншон, трябва ръцете да са свободни. Последния маншон "на живо" видях у състудентката си П.П. Беше вече някак старомодно, но когато се запознавахме, ръката й ме опари.

Имаше нещо вълнуващо в маншона. Дори сега, отдалече, не мога да определя точно какво бе то.

Днес значението на думата е стеснено, прехвърлено е в техническия речник. Някакви мушамени или други ръкавчета, които предпазват метални съединения в различни механизми от прах и зацапване. Тези маншони никакви въздишки не извикват.



МУНИЦИИ

Като загърмяха складовете с боеприпаси, в печата и от екрана за разнообразие, а може би и от слабост към купешки думи се посипаха ... амуниции. Вместо бомби, снаряди, мини почнаха да се взривяват амуниции. Резил! Амуницията не може да се взриви, амуницията - това са юзди и хамути, войнишките и офицерски каиши и презрамки - те не гърмят, с какъвто и фитил да ги палиш. Освен ако самата дума, употребена неграмотно, не взриви гнева и възмущението ни.

Наложи ми се да прочета куп романи от една авторка, световна звезда на криминалето. Работили са преводачи от средна ръка, но уж професионалисти. И там навсякъде - амуниции. В повечето случаи става дума за патрони за пистолет и нито веднъж за амуниция в нейното истинско значение. Имало е и редактори, предполагам, но не си личи.

Това, което гърми, патроните, гранатите и бомбите, са муниции. Прехвърлянето на думата към конската сбруя е нелепо и смехотворно. Скоро истинската дума ще изчезне - толкова масова е тази "грешка". Не е дума, за която да се съжалява, но от това конфузът не става по-малък. Разбира се, не мисля, че авторът и преводачът трябва да наизустяват словото от речника за чуждите думи. Не, това се постига с лекота и при достатъчно четене на книги. Една дума ще бъде всмукана от друга заради недоучили или просто небрежни "фактори". Примерът е повече за илюстрация как се случва това.

Впрочем немалко думи, при това истински, прекрасни, благозвучни, са стъпкани и похарчени завинаги просто от безцеремонната походка на живота. Той задрасква значенията им бeз угризение и печал. Срещу това, въпреки епизодичните, най-често кухи призиви за тяхното спасение, не може да се направи нищо. Истината е такава: всеки, който обича и цени красивото, богато и многозначително българско слово, да си служи с него любовно и с наслада, да го подбира, да го изтъква и предава на околните. Думата, която и да е тя, не съществува, за да я обичаме и да й се възхищаваме. Тя съществува, за да говорим и да пишем. И само докато го правим...