Когато съдебната реформа започне да се прави на улицата, значи някой в парламента и в Министерския съвет не си е свършил добре работата. В последната седмица видяхме точно това. Недоволството ескалира или го ексалираха - все едно - и всичко се превърна в евтино искане на оставки. Едните пожелаха главата на главния прокурор Сотир Цацаров, а другите - на правосъдния министър Христо Иванов. Разбира се, никой няма да си подаде оставката, но все едно.

Уравнението стана площадно и на всеки множител му се добавя нещо в скоби. На главния прокурор му добавиха фамозния бивш следовател и сегашен кротък депутат Делян Пеевски, а на Христо Иванов му закачиха изплувалият напоследък бивш премиер Иван Костов. Забележително е, че и в двата случая има едно и също "неизвестно", което е известно на всички. То се казва Бойко Борисов. В случая с Цацаров помним, че именно той бе уличен като назначител на главния прокурор в прословутия запис с Кокинов, а в случая с Христо Иванов именно Борисов бе описан като част от мафиотското управление на България от протестиращия по жълтите павета Иванов. Хайде сега всички да помислим защо будните граждански съвести и от



двете страни услужливо забравят това "неизвестно"



Но паметта има това свойство - да забравя, за да се съхрани по-дълго. Толкова по въпроса за протестите...

Накрая дочакахме "неизвестното" да се появи на телевизионния екран в любимата си роля на помирител и да погледне лошо, под вежди, към всички немирни деца на политическия терен, да размаха пръст и да им изшътка. Толкова строго погледна, че чак Радан Кънев отиде на разговори с Лютви Местан, а ген. Атанас Атанасов взе да го цитира по медиите. Посланието бе ясно - малко сме и затова се налага да преговаряме. Не че това не се знаеше предварително, но старата страст на ДСБ да се окичват с национални каузи за партийно ползване ги накара да хукнат малко напред, поне с едни гърди. А като се откъснеш от групата, трудно ще намериш консенсус. Но това се разбира отпосле.

В задъханата препирня хората отдавна загубиха нишката и същността на т. нар. реформа. Ако всичко се свежда до това колко колегии да има Висшият съдебен съвет, колко да е дълъг мандатът му и дали да се гласува явно или тайно, здраве му кажи... Нито една от тези промени не интересува хората - за всички това е административна мимикрия на думата "реформа". Ако пък е нещо друго и съществено, то със сигурност никой не е разбрал какво е. Големите промени не се правят в тайна от потребителя на услугата и тук е невалиден аргументът, че повечето граждани не са юристи и няма да разберат. Какво мислите, че запомниха хората от "много задълбочената среща" на Кънев и Местан? Ами кафето и баклавата. Усмивките и благостта в погледите. Това бе единствената конкретика. Другото, което се изясни, е, че онова, дето са си го обсъждали помежду си и смятат, че е важно,



ще се случи след местните избори



Нещо като ударно обсъждане на Петилетния план от Живкови времена за по-бързо достигане на развития социализъм (дето и него не разбрахме какво е).

Ако взема да се направя на Калоян Стоев, щях да ви разкажа, че преди пет години станах жертва на джебчии. Установени са кои са, заснети са как ми вземат парите, но още се разхождаме из съдебните зали. И за да не сметне някой, че се възползвам от тази публикация, за да въздействам на съда, приемете, че се е случило на Стойчо Калоянов. Но след като родното правосъдие е склонно да похарчи пет години от времето си, апропо и от нашето, за преценка на такова учудващо сложно за постановяване на присъда деяние, какво ли остава за някои по-засукани случаи, като среднощна кражба на трабант. Ето това интересува хората. И затова гледат с присмех на пластмасовите томахавки, с които се замерят политиците в парламента и обнадеждено надзъртат, когато видят, че са надраснали предучилищна възраст и се залавят за химикалките. Успех на всички първокласници в политиката - рано или късно се започва с чертички и ченгелчета. За да се стигне до същественото, което всеки разбира, както му дойде.